МЕЖДУНАРОДНАТА ПОЛИТИКА И БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ (2023)

МЕЖДУНАРОДНАТА ПОЛИТИКА И БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

Годишен анализ – 2020 година

БЪЛГАРСКО ДИПЛОМАТИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО

БИСЕРКА БЕНИШЕВА, ПЕТЪР ВОДЕНСКИ, ДИМИТЪР ГЪРДЕВ, ОГНЯН ГЪРКОВ, РАДОСЛАВ ДЕЯНОВ, АНДРЕЙ КАРАСЛАВОВ, ЛЮБОМИР КЮЧУКОВ, СИМЕОН НИКОЛОВ, АНГЕЛ ОРБЕЦОВ, ПАВЛИНА ПОПОВА, ПЕТЪР ПОПЧЕВ, ВАЛЕНТИН РАДОМИРСКИ

СЪДЪРЖАНИЕ

Геополитическа динамика

Европейският съюз – предизвикателства и тенденции

Балканско–Черноморският регион и българските интереси

Сигурност и отбрана

България в ООН и другите международни организации

Отношенията на България със САЩ и Китай

Политика по енергетика и климат на България за периода 2021-2030 г.

Състояние на българската дипломация през 2020 г

ГЕОПОЛИТИЧЕСКА ДИНАМИКА

Основни геополитически противоречия и тяхното отражение върху международните отношения

Динамиката в международните процеси през 2020 г. се определяше от две важни събития: пандемията с Ковид-19 и президентските избори в САЩ. Като тяхното влияние не е еднопосочно и ще намира своето отражение и през следващите години.

Пандемията даде импулс за развитие на две противоположни тенденции. Нейният глобален характер изисква сътрудничество и координация в борбата за ограничаване на заразата. Същевременно конкретните мерки за нейното ограничаване са свързани с изолиране, затваряне на държавите и обществата – като основната тежест се поема от националните правителства. От своя страна това имаше като резултат също два съществени геополитически процеса: преформатиране на международните отношения с промяна на балансите и тежестта на отделните глобални играчи в тях; преосмисляне на икономическите подходи и обвързаности в условията на един глобален свят. Друг непосредствен резултат от кризата е дебата и постепенния отход от улегнали идеологически конструкции, добили статута и неприкосновеността на мантра и свързани основно с господстващия през последните десетилетия неолиберален подход. На челно място излезе въпросът стока ли е здравето или човешко право – като се има предвид, че основната тежест на борбата със заразата бе поета от общественото здравеопазване.

Не по-маловажен бе и проблемът за формулирането на приоритетите при справянето с кризата: спасяване на икономиката или на здравето на гражданите? А също така и въпросът за съотношението „частни интереси – обществени отговорности“ и мястото на човека във високотехнологичния и търсещ максимална ефективност и печалба свят на глобалния капитализъм. Като допълнителен елемент тук се очерта проблемът с границите на „извънредността“ на мерките и рисковете от ограничаване на базисни демократични права на гражданите. Всички тези проблеми не получиха еднозначен отговор, но очевидно те ще имат своето по-широко отражение върху политическите процеси в света през следващите години – както на национално, така и на международно ниво.

Пандемията даде силен тласък на тезата за де-глобализация. Глобализацията обаче е обективен процес, продиктуван от развитието на технологиите и комуникацията. Корона-вирусът не отмени глобализацията, но отбеляза завръщането на националната държава. Но пандемията направи много по-видими уязвимите места на системата. С отстъплението на нео-либерализма вече става дума за преход от „дивата“ глобализация към формулиране на правила и формиране на институции, съответстващи на глобалния свят. Като тук също има поне две опасности. Първата, да се създаде правен и институционален вакуум при отхвърлянето на досегашния световен ред като неадекватен на новия етап на развитие на света. Втората, да се изостри международната конфронтация, търговските войни, завръщането на национализмите.

Президентските избори в САЩ се оказаха единственият съперник на пандемията от гледна точка на ангажиране на общественото и политическо внимание в света. Те трябваше да дадат отговор на два ключови за всички въпроса. Първият – отклонение ли беше Тръмп от естественото развитие на политическите процеси или той трасира прехода към една „нова нормалност“? Вторият – какво се случва със света в периода пост-Тръмп?

Отговорът на първия въпрос не беше еднозначен. Причините за популистката и националистическа вълна, заляла САЩ и голяма част от Европа, са по-дълбоки, те са свързани с проблемите, породени от глобализацията на капитализма и с усещането за загуба на сигурност (национална и персонална), справедливост (нарастващите неравенства и „потъването“ на средната класа) и доверие (към управляващите елити като цяло). В този смисъл Тръмп беше по-скоро резултат от тези процеси, а не причина за тях – въпреки, че той изигра ролята на техен катализатор и екстремизатор.

Тръмп управляваше страната, респективно външната политика, като голяма „бизнес организация”, чийто основни интереси се свеждат до реализиране на максимална изгода. Светът на Тръмп се определяше от националистическата идеология „Америка на първо място“. Външна му политика се базираше на икономическия интерес, разбиване на геополитическото статукво, разрушаване на матрицата на установения след Втората световна война международен ред. Във вътрешен план (но и със силен международен резонанс) годината бе белязана от надигналото се недоволство от расовата дискриминация в страната (определена от Европейския парламент като структурна и институционална). Протестите и предизборните кампании показаха колко силно е разделено американското общество. Днес то има коренно различно мнение по всички основни и жизнено важни въпроси – като се започне от коронавирусната инфекция и се стигне до размириците на расов признак и причините за тях.

Победата на Байдън предизвиква очаквания за сериозни промени във външната политика на САЩ. Следва обаче да се има предвид, че по своите цели американската външна политика винаги е преследвала едни и същи стратегически интереси, а именно - световно лидерство. За сметка на това очевидно ще се променят инструментите, подходите и механизмите за осъществяването на тази цел. Светът според Байдън се приближава повече към традиционно познатата роля на Америка - интересите ѝ са защитавани вътре в международните институции, основани след Втората световна война, а съюзниците ѝ споделят традиционните демократични ценности. В глобален спектър администрацията на Байдън обещава да прекрати изолационистката политика на Тръмп, катосе фокусира върху международните съюзи. Байдън заяви, че „Америка е готова да води отново“. Той вижда света като обединения, в които Америка е лидер на демократичните държави и се бори с международните заплахи. Логично е да се очаква, че САЩ ще се завърнат в някои от международните институции и споразумения (на първо място Парижкото споразумение за климата), напуснати при Тръмп, ще тушират обтегнатите отношения в НАТО и ЕС, ще преразгледат подхода към ядреното споразумение с Иран и т.н. Същевременно администрацията на Тръмп предприе в последния момент редица външнополитически действия (спрямо Китай, Иран, Куба, Йемен и т.н.), които от самото начало ще затруднят външната политика на бъдещия президент.

Резултатите от четиригодишното управление на Тръмп и пандемията направиха много по-видими процесите на промяна на съотношението на силите в глобален план. Самоизолацията на САЩ, включително в международните институции и от партньорите, дадоха основание да се заговори за навлизане в пост-американския свят. Същевременно рязко се задълбочи конфронтация между САЩ и Китай. Първо, тя стана всеобхватна, като към противоборството в икономиката, търговията и инвестициите се добави и съревнованието в областта на външната политика, международните организации, сигурността, технологиите и иновациите. Второ, тази конфронтация очевидно ще определя динамиката на международните отношения през следващите десетилетия, доколкото става дума за борба за световно лидерство. Китай ще заеме приоритетно място в дневния ред на Байдън. Мобилизирайки партньори, САЩ ще поведат борба срещу 5G и Huaway, кражбата на интелектуалната собственост, морската експанзията в тихоокеанския регион и китайската политика срещу демократичните промени в Хонконг. Евентуално смекчаване на „войната” с митата би било компенсирано с други мерки, търсещи същия ефект. Като наследство от администрацията на Тръмп САЩ обяви, че вдига ограниченията за контакти на американски държавни служители с техни колеги от Тайван, държава, която САШ формално не признава и тема, по която Китай е изключително чувствителен.

И през изминалата година конфронтацията между Русия от една страна и САЩ, НАТО и ЕС – от друга, продължи да доминира международните отношения в сферата на сигурността. Тя се проектираше както в геополитическото противопоставяне по линията на всички регионални конфликти, така и в борбата за сфери на влияние, респективно възпиране, в засилена надпревара във въоръжаването (особено след прекратяване действието на ключови споразумения в областта на контрола върху въоръженията). Акцент през годината бяха обвиненията в хибридни атаки срещу комуникационната и информационна инфраструктура, а санкциите остават важен инструмент в отношенията с Русия (включително и спрямо съюзнически корпорации, сътрудничещи си с Русия – особено в сферата на енергетиката). Може да се очаква, че Байдън със своя външнополитически екип и подкрепен от мнозинството в Конгреса (и по специално в Камарата на представителите) би засилил тенденция на изостряне на отношенията с Русия.

Изтеклата година очерта и нова важна тенденция в международните отношения – ре-идеологизация на конфронтацията, при това изведена на глобално ниво. За пръв път след края на Студената война противоборството за световно лидерство се поставя отново не само в политически и икономически, но и в идеологически контекст. Характерно е, че ако доскоро като противник се дефинираше Китай като държава, вече на преден план в политическия дискурс в САЩ излиза управляващата Китайска комунистическа партия, а ЕС от своя страна определи Китай като „системен съперник“. Характерно е, че пандемията задълбочи тези процеси: Китай бе обвиняван за заразата, китайската (наред с руската и кубинската) медицинска помощ бе определяна като пропаганда, разработването на ваксина срещу заразата също получи геополитическа окраска.

Има всички основания да се очаква, че тази тенденция ще бъде водеща във външната политика на новата американска администрация. По начало демократичните ценности и правата на човека винаги са играли съществена роля като външнополитически инструмент за демократите и Байдън вече потвърди, че така ще бъде и през следващите четири години. Като нов елемент в този контекст се появява обосновката на ново политическо разделение на света по линията „либерална демокрация – нелиберални режими“ и призивите за широка коалиция на „свободния свят“ срещу авторитарните режими. Като самото разделение обаче върви не по ценностната, а по геополитическата линия и сред съюзниците на САЩ фигурират редица държави с твърде спорна демократичност.

Същевременно Китай продължава своята икономическа експанзия, трансформирайки я постепенно в политическо влияние, предлагайки на света нова, не-западна алтернатива на развитие. Коронавирусът създаде допълнителни условия за развитието на китайската икономика: справяйки се първи с епидемията, Китай успя бързо и с най-малки загуби да възстанови икономиката си, което му дава нови конкурентни предимства; кризата в световната търговия позволи на Китай да наложи и прокламирания нов вектор на своята икономика с ориентация към огромния и все по-платежоспособен вътрешен пазар.

И през изминалата година продължи ерозията на следвоенния световен ред. Международните институции и мултилатерализмът бяха подложени на нова атака от американския президент, като този път това намери израз в обвиненията срещу Световната здравна организация и блокирането на арбитража на Световната търговска организация.

Това бе и поредната година, в която международното право бе многократно нарушавано – чрез неспазване ангажименти по международни договори, военни действия и нарушаване на суверенитета на други държави, политически убийства на територията на трети страни, политически мотивирани търговски санкции извън системата на ООН и т.н.

Основни международни конфликти и рискове за сигурността

Независимо от концентрирането на вниманието върху борбата с пандемията и през изминалата година напрежението в света и рисковете за сигурността вследствие на международните конфликти запазиха своите високи нива. Като цяло обаче, включително и под влиянето на пандемията, международните конфликти се развиваха с по-ниска интензивност.

През 2020 г. конфликтът в Сирия премина в нова фаза. След близо десетилетие кръвопролитна гражданска война с активно чуждестранно участие (директно и чрез прокси) и след военната победа на управляващите в Дамаск, в страната се установи относително стабилно статукво. Постепенно започна процес на възстановяване и завръщане на бежанците. Въоръжените сблъсъци са инцидентни, предимно свързани с терористични актове и атентати. Това равновесие обаче запазва достатъчно висок рисков потенциал, доколкото страната е разделена на зони на контрол (правителствен, подкрепян от Русия, турски – на север и американски – на изток), геополитическите интереси на глобалните играчи и регионалните фактори продължават да остават непримирими, а присъствието на ислямски радикални елементи, заинтересовани от постоянно нагнетяване на напрежението, може отново да доведе до активизиране на конфликта. Евентуална нова динамика на ситуацията може да се очаква при промяна на американския подход от страна на новата администрация, не винаги предвидимите действия на Турция или активизиране на про-иранските сили на терен.

Вследствие на провала на активно пропагандирания американски план за мир в Близкия Изток, израелско-палестинският конфликт не само не намери своето разрешение през годината, но отношенията допълнително се изостриха в резултат на продължаващото заселване и обявените намерения от страна на Израел да анексира Западния бряг на река Йордан. „Сделката на века“, представена най-после в началото на годината, бе отхвърлена от палестинците като обслужваща единствено интересите на Израел, както и подложена на критика от страна на ЕС като противоречаща на международното право и не водеща към реално урегулиране на конфликта. Това доведе до промяна на подхода, като вместо търсене на всеобхватно споразумение Израел, с изключителната подкрепа на САЩ, се ориентира към пробиви в двустранен план. В резултат Израел сключи споразумения за нормализиране на отношенията си с Обединените арабски емирства, Бахрейн, Мароко и Судан (като в последните два случая като ответна стъпка САЩ признаха суверенитета на Мароко над Западна Сахара и извадиха Судан от списъка на държавите, спонсориращи тероризма). Байдън е твърд поддръжник на Израел и едва ли може да се очаква промяна в американския подход по въпроса.

Годината отбеляза тенденция към известно пренасочване на международното внимание към дълго пренебрегвания конфликт в Йемен. Разпадът на държавността в страната и хуманитарната трагедия там накараха ЕС да заеме по-критична позиция спрямо действията на предвожданата от Саудитска Арабия военна коалиция, но от друга страна отчитайки твърдата подкрепа на Камарата на представителите на Конгреса на САЩ, едва ли може да се очаква нов подход от администрацията на Байдън. Междуплеменните войни и религиозните конфликти в Йемен, както и саудитската военна намеса и пасивността на международната общност, не дават основания за оптимизъм за скорошно прекратяване на гражданската война и намиране на политически изход от кризата. Поставянето от САЩ на сражаващите се в Йемен хутси към списъка на чуждестранните терористични организации допълнително ще задълбочи хуманитарната криза, усложнявайки дейността на всички хуманитарни организации, които оказват помощ на бедстващото от последиците на гражданската война население.

В началото на годината гражданската война в Либия се оказа най-взривоопасния конфликт в международен план. Ситуацията допълнително се усложнява от нееднозначната позиция спрямо воюващите страни на основните глобални фактори – САЩ, Русия, ЕС. Тя доведе до открито противопоставяне вътре в НАТО (особено остро и публично между Франция и Турция, но и с активното участие на Италия), както и в арабския свят (между Египет, Катар, Саудитска Арабия). Двата неуспешни (и до голяма степен конкурентни) опита за посредничество при преговорите в Москва и Берлин само потвърдиха извода, че за основните международни играчи използването на енергийните ресурси на Либия има приоритет пред стабилизирането на страната. В геополитически план конфликтът в Либия бе използван умело от Турция, ангажирала се и с военна подкрепа на правителството в Триполи, да заяви претенции за водеща роля в Източното Средиземноморие, включително и върху експлоатацията на енергоресурсите там (включително и чрез подписването на споразумение за делимитация на икономическите зони с Либия в ущърб на Гърция, която от своя страна, сключи съответно споразумение с Египет).

Проучванията на газовите находища в Източното Средиземноморие доведоха до рязко изостряне на гръцко-турските отношения. Турската активност в кипърски териториални води и в спорната икономическа зона около гръцките острови предизвика остра гръцка реакция, конфронтация с Франция, напрежение с Египет и санкции (макар и ограничени) от страна на ЕС. Като ответна реакция бе активизирано и сътрудничеството (не само в сферата на енергетиката) по оста Гърция – Кипър – Израел. Доколкото става дума за сблъсък на стратегически интереси и гарантиране на националната сигурност, този конфликт очевидно ще поддържа висок градуса на напрежение в региона, ангажирайки активно и ЕС и внасяйки допълнителни разделения в рамките на НАТО.

Нагорни Карабах беше конфликтът, претърпял най-драстично развитие през 2020 г. Възвръщането на окупираните територии от страна на Азербайджан, включително и част от самия Нагорни Карабах, демонстрира преди всичко, че когато мирните преговори не се водят достатъчно ангажирано, войната може също да се разглежда от противоборстващите страни като допустимо средство за урегулиране на споровете. Това бе и поредният регионален конфликт, при който Русия и Турция, изхождайки от коренно противоположни позиции, намериха общ интерес в изолирането на останалите глобални играчи при постигането на споразумение за прекратяване на военните действия. В резултат Русия отново се оказа ключовият фактор, но бе натоварена и с отговорностите по поддържане на мира, докато Турция, която имаше ключова роля в изострянето на конфликта, си осигури достатъчно инструменти да контролира бъдещите събития без да носи директна отговорност, превръщайки се във втория незаобиколим фактор в района на Кавказ и Черно море. Съществен елемент от военните действия, който може да има дългосрочен дестабилизиращ ефект върху целия регион, бе прехвърлянето от Турция на джихадистки бойци от Сирия за участие в боевете. От друга страна в безпрецедентно за последните две десетилетия сътрудничество трите страни, съпредседатели на Минската група (САЩ, Франция, Русия) излязоха с общ призив за спиране на боевете, като поне официално избягнаха геополитическото противопоставяне по тези събития.

Другите замразени конфликти в пост-съветското пространство (Донецк и Луганск в Украйна, Приднестровието в Молдова, Абхазия и Южна Осетия в Грузия) не предложиха съществена динамика през изтеклата година. Те обаче оказват съществено влияние на вътрешнополитическото развитие в съответните страни. В този смисъл изборът на нов президент на Молдова и искането за изтегляне на руските войски от Приднестровието може да доведе до изострянето на конфронтацията както вътре в страната, така и в двустранен, а и в общоевропейски контекст. Отчитайки интереса и ангажираността на новия американски президент и администрация към процесите в Украйна, може да се очаква, че подходът на САЩ в тази насока ще продължи да бъде проактивен с основен акцент Крим.

Конфликтът в Афганистан получи определена динамика през изтеклата година основно благодарение на новия подход на САЩ, определян от два носещи елемента: постепенно намаляване (с амбицията за изтегляне) на американското военно присъствие в страната и преговори с талибаните. Подписаното през февруари мирно споразумение между САЩ и талибаните, както и започналото изтегляне на американските войски обаче не доведе до сериозно стабилизиране на обстановката в страната. Те поставиха в твърде деликатна ситуация правителството в Кабул и предизвикаха нееднозначна международна реакция. Вероятно Байдън ще продължи тази политика, доколкото неговата позиция е, че са необходими директни преговори с талибаните, които „per se не са американски врагове”.

През 2020 г. конфронтацията между САЩ и Израел от една страна и Иран – от друга, достигна до нова фаза. Става дума за убийствата на две ключови ирански фигури, с прякото (американско) и предполагаемото (израелско) държавно участие: на генерал Сюлеймани, висш ирански военен и на ръководителя на ядрената програма на Иран Фахризадех. Това доведе до ново напрежение в региона, като дори Ирак поиска изтегляне на американското военно присъствие от своя територия. Това е една от областите, където може да се очаква най-сериозна – и позитивна динамика при новата американска администрация. Връщането на САЩ към ядреното споразумение с Иран изглежда достатъчно логично, въпреки че е вероятно то да бъде съпроводено с натиск (евентуално подкрепен и от ЕС) за допълнителни гаранции от иранска страна за спазване на споразумението.

Споровете около ядрената програма на Северна Корея до голяма степен отстъпиха на заден план през годината – основно поради загубата на интерес от страна на американския президент Тръмп, продиктувана както от липсата на реални изгледи за пробив, така и поради ангажираност с президентските избори в страната. В регионален план обаче напрежението остава, свързано основно с притесненията на Япония и Южна Корея от евентуално активизиране на ядрените амбиции на Северна Корея. По всичко личи, че може да се очаква промяна в политиката при новата американска администрация, респективно засилване на натиска и разширяване на санкциите от страна на САЩ.

Годината бе белязана и от пограничните сблъсъци между Китай и Индия и в района на Тибет. Те отразяват отново нарастващото напрежение между двете страни, намерило израз във все по-активното стратегическо ангажиране на Индия с военно сътрудничество със САЩ, както и в опитите да се формира по-широко сътрудничество в противовес на Китай с участието и на Япония и Австралия, израз на което станаха съвместните четиристранни морски учения.

През изтеклата година се стигна до разпалването на нов етнически конфликт в Африка, на територията на Етиопия. Военните действия на правителството срещу северната провинция Тигре (чиито представители до неотдавна доминираха управлението в Адис Абеба) може да се превърне в дългосрочна гражданска война, която да генерира нови сепаратистки амбиции (след обявяване независимостта на Еритрея и разделянето на Судан), както и допълнително да дестабилизира региона (отчитайки и факта, че етиопската армия участва активно в действията срещу ислямистите в съседна Сомалия). Не особено позитивният опит от международна намеса в конфликтите в района (Сомалия, Судан) не дава основания да се очаква по-активно международно ангажиране с решаването на конфликта.

През 2020 г. бе отбелязан съществен поврат на политическите процеси в двете латиноамерикански страни, предмет на засилен международен интерес и противоборство – Венецуела и Боливия. И в двете страни проведените парламентарни избори се оказаха неуспешни за опозицията и укрепиха управлението на левицата. Въпреки това обаче, както и въпреки неуспешния опит за чужда интервенция във Венецуела, тези държави ще продължат да бъдат поле за остра вътрешнополитическа борба (подкрепяна и отвън) и за сериозно международно противопоставяне между Китай и Русия от една страна и САЩ и ЕС – от друга, запазвайки висок рисков потенциал от ескалация. Междувременно САЩ отново поставиха Куба сред държавите, спонсориращи тероризма, ревизирайки действията на администрацията на Обама и засилвайки напрежението между двете страни.

Изминалата 2020 г. доведе до по-нататъшно ограничаване на нормативната база, регулираща отношенията между държавите и основно Русия и САЩ, в областта на съкращаването и ограничаването на различните видове оръжия и въоръжения, с което увеличи несигурността и недоверието, а от там и заплахата за възникване на гибелен световен конфликт. През годината САЩ напуснаха Договора „Открито небе“, като реципрочно Русия заяви, че подготвя също да се оттегли от него в началото на 2021 г.

В обстановка на глобална несигурност и икономическа криза военната индустрия продължава неспирно да се развива възходящо, както и разходите на държавите за въоръжаване (своя скромен принос даде и България, която увеличи тези свои разходи до над 2 % от своя БВП), според данни на Стокхолмския международен институт за изследване на мира – СИПРИ (последните данни са за 2019 г., но тенденцията се запазва). През посочената година продажбата на въоръжение в света се е увеличила с 4,6% и е достигнала обем в размер на 460 млрд. долара (по някои данни тази сума надхвърля повече от 50 пъти бюджета на ООН за нейните мироопазващи мисии).

ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ТЕНДЕНЦИИ

ЕС 2020 – изпитание за солидарността и доверието

Първата година от новия институционален цикъл след изборите за Европейски парламент постави на изпитание интеграционните процеси в ЕС. Договореният стратегически дневен ред за следващия петгодишен период следваше да даде нова амбиция в правенето на общоевропейска политика и да укрепи: доверието на гражданите в европейските политики – предвид високото ниво на участие в изборите за ЕП и лансираната инициатива за диалог с гражданите по Бъдещето на Европа; вътрешната консолидация, въпреки обичайните разделения – по посоката на развитие, миграционната политика, по солидарното финансиране на общия бюджет; външната конкурентоспособност в отговор на предизвикателствата на новата технологична революция – дигитална трансформация и климатичен преход; геополитическата устойчивост на европейския проект предвид динамиката на процесите в света и влизането в сила на споразумението за напускането на Обединеното кралство на 31 януари 2020 г.

Към целия комплекс от въпроси вирусната пандемия добави необходимостта от спешни решения в отговор на: тревожната несигурност на гражданите относно общественото здраве, поминъка и бъдещето им; мащаба и скоростта на развитие на епидемията, за която националните здравни системи и ЕС като цяло се оказаха неподготвени; уязвимостта на придобивките на интеграционния процес – единния пазар – към процеси, затварящи националните граници и сриващи традиционни вериги на доставки; зависимостта от трети страни на основни медицински предпазни средства и препарати; затваряне на икономиката и загубата на работни места в резултат на въведеното извънредно положение в държавите членки; задаващата се социална и икономическа криза и рязък спад на БВП

Всички тези въпроси поставиха на изпитание принципа на солидарност и доверието на гражданите в ЕС. От една страна общественото здраве е национална компетентност и контролът върху овладяване разпространението на вируса, лечението и спасяване на човешки животи е тест за националната здравна политика. От друга страна обаче всички – граждани и правителства – питаха „къде е ЕС в криза като тази“. На ниво Съюз някои държави-членки поискаха активиране на механизма за солидарност, който се прилага при природни бедствия и аварии, но повсеместният недостиг на лекари, болнични легла и медицински персонал показа неефективност на този механизъм при здравни кризи. Единствено възможно беше взаимна подкрепа и солидарност между отделните държави-членки. Оказахме се без протоколи на реакция, без буферни запаси от защитно оборудване и предпазни средства, без механизъм при кризи в здравеопазването. Кризата показа липсата на координация и обща структура, която да има достъп до експерти, лекари, ресурси. Асиметричното разпределение на националните резерви в отделните държави членки показа нуждата от общоевропейски резерв за защита при епидемии като настоящата.

Въздействието на коронавируса и ЕС

Възникналата през 2020 г. криза с пандемията парализира социалните и здравните системи, предизвика срив и затваряне на борсовите пазари, създаде условия за икономически колапс, отвори вратата на рецесията, занули бюджетните излишъци, създаде масова психоза, затвори граници, училища, заводи, остави усещане за заплаха за бъдещите дни.

Пандемията оказа въздействие върху международното статукво и системата от международни съюзи и организации. Същите се оказаха не само недостатъчно подготвени, но и доста нестабилни. Епидемията доведе до затваряне на държави, прекъсване на търговски и комуникационни връзки, взаимни обвинения между основни глобални играчи като САЩ и Китай. Прехвърлянето на проблема в полето на геополитическото противопоставяне, диктувано на първо място от вътрешнополитически интереси с цел прехвърляне на отговорността за неуспеха на отделни правителства намери най-видимо отражение в борбата за – и респективно срещу – създаването, производството и употребата на ваксина срещу коронавируса. Този нов фронт на противопоставяне имаше и силна бизнес компонента с цел придобиване на доминиращи позиции на пазара. Превръщането на хуманитарния проблем с борбата с пандемията и най-вече производството на ваксина в поле за противопоставяне на политически и бизнес интереси компрометира идеята за общи солидарни усилия за справяне с тази заплаха за човечеството.

Икономическите прогнози бяха преразгледани поради разпространението на вируса в Европа и САЩ, както и появата на нови доказателства, че дори икономиката на Китай – първата страна, засегната от пандемията, но и първа във възстановяването на икономиката си – беше ударена по-силно от обявеното. Различните прогнозни резултати сочат общ икономически спад от порядъка на 1-1,5% в световен план.. Същевременно пандемията рязко изостри противоборството за икономическо лидерство в света, за преориентиране на производствените вериги и осигуряване на доминиращо преимущество в освободените от конкуренцията пазарни ниши.

Координация в ЕС за опазване на здравето и живота на гражданите

Макар и с леко закъснение Европейската комисия предприе действия за координиране на държавите-членки за спасяване на здравето и живота на гражданите чрез: общоевропейска обществена поръчка на лични предпазни средства и на необходимото лабораторно оборудване за терапията в интензивните отделения на болниците; предложения за масивно увеличаване на производствения капацитет на европейските производители на основно медицинско оборудване и материали; създаване на общоевропейски стратегически резерв (RescEU) на медицинско оборудване, финансиран изцяло от бюджета на ЕС; въвеждане на разрешителен режим при износ на защитно оборудване за трети страни и пълна отмяна на националните рестрикции във вътрешно-европейската търговия между държавите-членки; временно суспендиране на митата при внос в ЕС на медицински инструменти и защитно оборудване; регламентиране чрез протокол за трансгранично сътрудничество на трансфера на пациенти и медицински персонал между държавите-членки за облекчаване натиска върху националните здравни системи.

Лансирана беше инициативата Европейска солидарност за здравеопазване в размер на 6 млрд. евро, насочена пряко към подкрепа на здравните системи на държавите-членки. Инициативата позволява на Комисията да закупи и разпредели на държавите-членки медицински доставки, да финансира и координира транспортирането на медицинско оборудване и пациенти, както и да подкрепи наемането на допълнителен медицински персонал и изграждането на мобилни полеви болници, където това е необходимо.

Даден беше политически мандат на ЕК да използва 2.4 млрд. евро от бюджета на ЕС и да подпише договори с фармацевтичните компании, работещи по ваксини за коронавируса. Целта на Стратегията за ваксините е да се осигури защита на здравето на европейските граждани на достъпни цени. След одобрение от регулаторната агенция на ЕС – Европейската медицинска агенция – беше отправен призив за едновременна доставка на ваксините в държавите-членки.

Здравната криза, мащаба и скоростта на заболеваемост и смъртност наложиха внезапно и некоординирано затварянето на границите, прекъсване нормалния ритъм на единния пазар и на веригите на доставка, парализиране на икономическата активност, разрушаване на работни места и доходи, съкращаване на публичните финанси. Очакванията са за рязко свиване на икономиката на ЕС през 2020 г.

В тази връзка и за да подпомогне националните правителства ЕК лансира през април 2020 г. два пакета мерки: Coronavirus Response Investment Initiative (CRII) и Coronavirus Response Investment Initiative Plus (CRII+), а през май 2020 г. беше лансиранREACT-EU Package, предназначени за пренасочване на средства по кохезионната политика към финансиране в подкрепа на здравните работници и болниците, малките и средни предприятия и работниците. България препрограмира 20 млн. евро за спешна помощ на здравния сектор и закупуване на медицинско оборудване и лични предпазни средства. По инструмента SURE (Support to mitigate Unemployment Risks in an Emergency) България ще получи 511 млн. евро за подкрепа на икономическия сектор, засегнат от кризата, за запазване на производства и работни места. Подобни пакети бяха предоставени на всички държави-членки в израз на европейската солидарност.

Въпреки предприетите действия, липсата на информираност породи неудовлетвореност от действията на ЕС по овладяване на кризата. Конкретно за България в публичното пространство мерките за подкрепа се представяха като действия на правителството без да се свързват със солидарността на ЕС. Липсата на осведоменост доведе до рязък спад в доверието към ЕС в България – с 13% спрямо предходната година след последното проучване на общественото мнение на Евробарометър.

Пост-Ковид-19 възстановяване на европейската икономика

Наред с инициативите за овладяване на кризата ЕС следваше да постигне съгласие по предизвикателствата на пост-Ковид възстановяването на европейските икономики. Въпреки първоначалната паника и дори антиевропейски заявления от някои популистки партии, ЕС успя да преодолее вцепенението си и в края на годината да постигне обединение около институциите на Съюза. Кризата показа, че при този огромен дълг, наложени спирачки на икономиката, ограничени ресурси нито една европейска страна няма на кого да разчита освен на единния общ пазар и финансиране от ЕС. Европейският парламент одобри спасителен план и прие държавите членки да възстановяват със задна дата разходи за спешни мерки за преодоляване на кризата с Ковид-19. По изчисления на ЕК, България получава над половин милиард евро в допълнение към програмите от настоящия програмен период чрез инструмента на ЕС за преодоляване на последиците от кризата REACT-EU. Така страната ще може да финансира проекти със собствени средства и да възстанови 100% от разходите си за тях по-късно. Изискването е проектите да са конкретно за преодоляване на икономическите ефекти от пандемията от Ковид-19 и да са в синхрон с водещите приоритети за насърчаване на малките и средни предприятия, дигитализация, зелена трансформация. Със средствата от Спасителния план държавите ще могат да възстановяват разходи и по мерките за временна заетост (60/40, 70/30), както и да покриват разходи в сферата на туризма и културата.

Въпреки критиките ЕС доказа, че е в състояние да предложи небивал досега финансов план за държавите членки. Дългосрочният бюджет на ЕС, съчетан с NextGenerationEU (временния инструмент за стимулиране на възстановяването), е най-големият пакет от стимули, финансиран някога от бюджета на ЕС. С общо 1,8 трилиона евро ще бъде подпомогнато възстановяването на Европа след Ковид-19. На 18 декември 2020 г. Съветът и Парламентът постигнаха споразумение относно Механизма за възстановяване и устойчивост.

Механизмът за възстановяване и устойчивост e основен елемент на NextGenerationEU с бюджет от 672,5 млрд. евро за заеми и безвъзмездни средства в подкрепа на реформите и инвестициите на държавите от ЕС. Целта е да се смекчат икономическите и социалните последици от пандемията от коронавирус и да се повишат устойчивостта, издръжливостта и подготвеността на европейските икономики и общества за предизвикателствата и възможностите на екологичния и цифровия преход. Държавите от ЕС трябва да разработят свои планове за възстановяване и устойчивост, за да получат достъп до средствата в рамките на Механизма за възстановяване и устойчивост.

Помощ за възстановяване в полза на сближаването и териториите на Европа (REACT-EU). В NextGenerationEU са включени и 47,5 млрд. евро за REACT-EU. Това е нова инициатива, в рамките на която се запазват и разширяват мерките за реакция и възстановяване, изпълнявани по линия на Инвестиционната инициатива в отговор на коронавируса и Инвестиционната инициатива в отговор на коронавируса — плюс REACT-EU ще допринесе за екологично, цифрово и устойчиво възстановяване на икономиката. Средствата ще бъдат предоставени на: Европейския фонд за регионално развитие (ЕФРР); Европейския социален фонд (ЕСФ); Фонда за европейско подпомагане на най-нуждаещите се лица (ФЕПНЛ). Тези допълнителни средства ще бъдат предоставени през 2021—2022 г. чрез NextGenerationEU, а през 2020 г. — чрез целенасочено преразглеждане на настоящата финансова рамка. Чрез NextGenerationEU ще бъдат предоставени допълнителни средства и на други европейски програми или фондове, като „Хоризонт 2020“, InvestEU, развитието на селските райони или Фонда за справедлив преход.

Резервите на Полша и Унгария по обвързването на европейското финансиране с върховенството на закона бяха преодолени чрез отлагане влизането в сила на приетия Регламент до произнасяне на Съдът на ЕС по заведеното от двете страни дело.

Пренареждане на приоритетите на ЕС

Заложените при встъпването на Европейската комисия в мандат през 2019 г. приоритети бяха бързо „изтласкани” от Ковид-19 и едва в края на 2020 г. ЕК започна да разглежда и други въпроси. Това намери израз в постигнатото за първи път институционално съгласие (ЕК, ЕП и Съвета на ЕС) за общи многогодишните цели (до края на този институционален цикъл през 2024 г.) на ЕС: пълно възстановяване от пандемията Ковид-19 и изграждане на Европейски здравен съюз; преход към по-справедливо, по-здраво, по-зелено и по-дигитално общество; глобално лидерство в борбата с климатичните промени; формиране на европейски собствени дигитални решения и установяване на европейски дигитален суверенитет (начало на европейска дигитална декада и изграждане на единен пазар на дигитални услуги); изграждане на по-устойчива и стабилна европейска икономика; защита на общите европейски ценности (включително миграция) и укрепване на европейския демократичен модел; увеличаване ролята на ЕС като глобален актьор чрез отговорно глобално лидерство, задълбочаване на партньорствата, подновяване на импулса на транс-атлантическите отношения, търговски правила, установяващи равнопоставени условия за конкуренция

Непосредствените приоритети за 2021 г. са насочени към възстановяване от Ковид- епидемията и укрепване на европейския социален модел. В тази връзка ротационното португалско председателство на Съвета на ЕС планира Социален съмит през май 2021 г., за да се даде импулс на социалния стълб на ЕС.

Дефинирането на общи цели, които да се реализират чрез законодателни инициативи, очертават стремежа на ЕС към вътрешна консолидация и укрепване на външната конкурентоспособност след турбуленциите на изтеклата 2020 г.

По „Зелената книга” в последните дни на годината ЕК внесе две нови предложения за регламенти, според които европейското финансиране на газопроводи и ядрени проекти да бъде спряно, а да бъдат финансирани единствено мрежи, които свързват само възобновяеми източници. Това представлява проблем за редица страни (включително и България), според които би обрекло трайно Европа на по-скъп ток и би обезсмислило в голяма степен „Зелената сделка”.

Въпреки, че пандемията и Брекзит рязко поставиха на дневен ред въпроса за солидарността, тенденцията за определено размиване на базисните принципи и ценности на Съюза остана валидна и през изминалата година. Не беше постигнат съществен напредък в изработването на обща политика за убежище на ЕС, включително за преразглеждане на практически нефункциониращия Дъблински регламент по отношение на мигрантите. Създаден като проект за мир, ЕС продължи политиката на налагане, разширяване и удължаване на санкции спрямо трети държави. На фона на чувството за загуба на сигурност в обществата и дефицит на доверие спрямо управляващите елити, ЕС не успява да преодолее усещането на свръхбюрокрация на своите институции. Коронакризата отложи стартирането и на Конференцията за бъдещето на Европа, планирана като двугодишен дебат, ангажиращ активно гражданите на страните-членки, за бъдещето на Съюза и преди всичко по основния въпрос: задълбочаване на интеграцията или крачка назад към повече правомощия на националните държави. Създаден и като социален проект, ЕС не съумява да способства за преодоляване на все по-задълбочаващите се социални неравенства между отделните държави-членки, а и вътре в отделните страни, което засилва социалната несигурност и води до остри социални и политически конфликти.

Брекзит – дезинтеграция на съществуващо търговско партньорство

Последните четири години показаха завидно единство на държавите членки по договаряне условията по Споразумението за напускане на Обединеното кралство и по новото Споразумение за търговските отношения между ЕС и ОК след изтичане на преходния период на 31 декември 2020 г.

Месец декември на отиващата си 2020 г. беше белязан с напрегнати преговори по постигането на договореност по пост-Брекзит условията на търговия и сътрудничество. Паралелно на усилията за постигане на взаимноизгодно споразумение, ЕК подготвяше от името на държавите-членки пакет от спешни мерки за ограничаване последиците от хаотична ситуация по границите на ЕС и Великобритания при липса на договореност – сценарий „без сделка“. За няколко дни такава илюстрация беше създадена след обявата на нова мутация на Ковид вируса и затварянето на европейските граници. Струпването на километрична опашка от камиони само за няколко часа нагледно показа силната взаимозависимост на икономиките на Великобритания и на държавите-членки на ЕС. Сривът във взаимната търговия е неизбежен след излизането от Единния пазар и обособяването на Великобритания като трета страна, предвид високите европейски стандарти (технически, екологични, социални), регулациите за внос-износ, данъчните и здравни изисквания (ветеринарни и фитосанитарни) за достъп до пазара.

След 10 месеца тежки преговори, в последните дни на преходния период преговарящите постигнаха съгласие по трите особено чувствителни за бъдещите отношения въпроси: реципрочни условия за достъпа за риболов; гаранции за равнопоставени условия за конкуренция; системата за разрешаване на спорове. Споразумението, с дата 25 декември, бе одобрено от британския парламент и следва да бъде одобрено от ЕП и национални парламенти на държавите-членки.

Все още е рано да се оценят последиците от първото търговско споразумение, регулиращо дезинтеграцията на съществуващо търговско партньорство след излизането на Великобритания от митническия съюз и единния пазар. Договорената зона за свободна търговия предвижда либерализиран от мита и квоти обмен, но при нови, усложнени митнически бариери – сертификати и гранични проверки. Споразумението регламентира основно търговията със стоки. Търговията с услуги, основно перо в британския търговски баланс, подлежи на бъдещо договаряне след като ЕС признае съответствие между британската и европейската регулация. В областта на риболова е постигнат компромис за преходен период от пет и половина години в рамките на който европейският улов на риба в британски води ще бъде постепенно намален с 25%. След изтичане на преходния период ще се търсят нови решения.

За ЕС особено чувствителен политически въпрос, останал отворен до последните часове на преговорите бяха правилата за лоялна конкуренция (level playing field). Допускането до европейския пазар е свързано с изискването за съответствие с европейските технически изисквания и стандарти, в спазването на които европейският бизнес е вложил инвестиции. Появата в непосредствена близост на конкурент, създаващ нови регулации, различаващи се от европейските, трябваше да бъде уредено чрез гаранции, защитаващи европейския бизнес. По отношение на държавните помощи трябваше да се договорят правила, недопускащи сравнителни преимущества. Договореностите предвиждат ангажимент и за двете страни по споразумението да поддържат общи стандарти по социалните, включително правата на работниците и множеството екологични регулации, включително по спазване на ангажиментите по Парижкото споразумение за климата. По държавните помощи (субсидии за неконкурентни национални производства) Великобритания се ангажира да се придържа към общи принципи при предоставяне на държавни помощи. При нарушение на договореностите и двете страни могат да предприемат ответни мерки по всички сектори на икономическото партньорство.

Споразумението предвижда механизъм за решаване на търговски спорове, уреждащ активирането му, ако някоя от страните наруши договорените условия. В случай че в бъдеще, например Великобритания, се отклони радикално от европейските правила, ЕС може да предприеме ответни мерки (под формата на мита) в сектор, различен от този, в който е установено нарушението. Несъмнено подобна ситуация ще бъде обект на дълги преговори. Всяка от страните трябва да докаже, че е засегната негативно от отклонението от общите стандарти, съществуващи към 31 декември 2020 г. Механизмът се основава на клаузата за ребалансиране, която дава право и на двете страни да предприемат мерки, при значително отклонение.

Наблюдателите и от двете страни на Ламанша оценяват споразумението като по-малко лошата версия на Брекзит без сделка. Редица детайли на бъдещото икономическо партньорство подлежат на допълнително уточняване и договаряне в процеса на прилагане на споразумението.

Новото търговско споразумение е изгодно за България, предвид запазването на условията за безмитна търговия и договорените предпазни клаузи за лоялна конкуренция. Същевременно, наред с останалите европейски бизнеси, българският бизнес и превозвачи ще бъдат изправени пред митнически и административни бариери.

Свободата на пътуване ще бъде гарантирана без визи до 90 дни, но за по-дълъг период ще е необходима виза. Решението на британското правителство да излезе от европейската програма „Еразъм“ ще преустанови академичния обмен между университетите. Достъпът до новата програма за стипендии на британското правителство ще зависи от британския интерес към съответната държава. Засегнати ще бъдат и регулираните професии – адвокати, архитекти, лекари, готвачи и т.н. – тъй като споразумението не предвижда взаимно признаване на професионалните квалификации, както при членство в ЕС.

Нивото на сътрудничество по въпросите на сигурността ще бъде понижено, тъй като Великобритания няма да има достъп в реално време до европейската база данни. Членството в Европол ще бъде без право на глас при вземането на решения. В общи линии, в тази и редица други области, сътрудничеството между ЕС и Великобритания ще бъде редуцирано или преустановено, ако не бъдат направени съответните бъдещи договорености.

Следва да се отбележи, че в световната търговия ЕС вече не е най-големият търговски блок, след наскоро подписаното Азиатско-тихоокеанско споразумение за свободна търговия между десетте страни от АСЕАН и Китай, Япония, Корея, Австралия и Нова Зеландия. Тази изграждаща се зона за свободна търговия обхваща 30% от световния БВП и 20% от глобалната търговия. ЕС вече има споразумения за свободна търговия с партньори от Азиатско-тихоокеанския регион – с Япония, Корея, Сингапур, Виетнам и води преговори с Индонезия, Австралия, Нова Зеландия. В края на 2020 г. ЕС подписа Споразумение за стратегическо партньорство с АСЕАН и Инвестиционно споразумение с Китай.

Излизайки от ЕС, Великобритания излиза и от над 50 търговско-икономически споразумения на Съюза с трети страни, по които трябва да проведе преговори или просто да приподпише споразуменията на ЕС от свое име, за да избегне търговски срив.

Напускането на Великобритания нагледно показа разликата между ползите от членството в ЕС и сътрудничеството с трета страна. Наред с поуките от пандемията, това бе тест за държавите-членки за готовността им да загърбят националните егоизми и като лоялни партньори да следват заложените в Договорите принципи за единство и солидарност.

България в ЕС – присъствие или участие?

За съжаление през 2020 г. България продължава да стои встрани от основните политически дебати в ЕС, често без да аргументира свои позиции и да предлага общи подходи и решения.

Единственият положителен знак и събитие е приемането през м. юни 2020 г. на България в ERM II и в банковия съюз на Еврозоната. Макар и прието нееднозначно от българските експерти по темата, като цяло то сочи едно доверие в България в макроикономически аспект, което във всички случаи носи позитиви.

През годината излязоха няколко документа на ЕК, които пряко се отнасят до България. Те са показателни, както за развитието на страната ни и как стоим в ЕС, така и за умението ни да работим в ЕС и с европейските институции.

Доклад на Европейската комисия за Европейския „Пролетен семестър”. Цялостната оценка в доклада за „Пролетния семестър” на Европейската комисия по социално-икономическото положение в България, публикуван през май 2020 г., е повече от обезпокоителна. Още повече, че докладът е изготвен въз основа на представените от България Национална програма за реформи на България 2020 г. и Програмата за конвергенция на България 2020 г. Основните теми и препоръки в докладите се отнасяха до подобряване на икономическите и финансовите показатели на държавите-членки с оглед на кризата с коронавируса. Единственият положителен извод за България в него беше, че България е единствената държава-членка, която не нарушава критериите за бюджетен дефицит за тази година. Този доклад обаче вместо да предизвика дебат по социално-икономическото състояние и развитие на България, във вътрешно-политически план се превърна в спор дали с него се отменя или не се отменя Механизма за сътрудничество и проверка. Това не допринесе за един сериозен прочит на доклада и с оглед на предстоящото финансиране по европейския бюджет изработването на сериозен и реалистичен план за социално-икономически напредък на България.

Доклад на ЕК от 2020 г. за върховенството на закона в държавите-членки – част за България (Годишен преглед по върховенството на закона в ЕС). Докладът на ЕК, който отчита включително влиянието и евентуалните последици от обявената от СЗО пандемия от Ковид-19, многократно отбелязва, че проблемите на България са съществували и преди кризата. Европейската комисия на практика констатира, че реформите по отношение на съдебната реформа и така и на корупцията не са постигнали съществен резултат и проблемите остават, като самият подход на страната към проблемите не води до последователни политики и ефективни резултати. Докладът отбеляза и липсата на доверие у гражданите към действията на правителството по тези въпроси, както и по отношение на свободата на медиите в страната, довело до широко недоволство и масови граждански протести. България е страната, спрямо която най-често се проявява „сериозна загриженост” в Доклада (3 пъти) и втора по отношение на проблемите, предизвикващи „загриженост” в ЕС (16 случая, след Полша – с 28), което ситуира страната като една от най-проблемните в рамките на Съюза от гледна точка на спазването на върховенството на закона. Важно да се отбележи, че ЕК изрично подчерта, че възнамерява да запази и отделния, въведен през 2007 г. Механизъм за сътрудничество и проверка спрямо България, който също ще продължи да действа. Така на практика България формално остава под двойно наблюдение – веднъж по силата на МСП и втори път по новия механизъм за върховенството на закона за всички страни-членки.

Резолюция на Европейския парламент относно България. През октомври 2020 г. ЕП прие безпрецедентна резолюция, с която обяви, че има влошаване на положението с правовата държавата и корупцията в България. Резолюцията бе приета и изработена първо от Комисията по граждански свободи в Европейския парламент (LIBE). В тази Резолюция няма спестен проблем: с нея евродепутатите осъждат полицейското насилие над протестиращи и журналисти; действията на служителите на МВР са определени като "насилствени и непропорционални" и най-вече твърденията за използване на сила срещу жени, деца и журналисти, както и "незаконните и прекомерни одити" на фирми, изразили своята подкрепа за протестите. По отношение на съдебната власт резолюцията се фокусира основно върху продължаващите системни проблеми системата и по-специално липсата на законодателна рамка за търсене на отговорност от ВСС и главния прокурор; има изразени опасения, че промените в изборното законодателство се правят твърде близо до предстоящите парламентарни избори. Има и обща загриженост за прибързаното приемане на законите в страната; споменават се подбуждащи омраза изказвания; основана на пол и сексуална ориентация дискриминация; правата на ромите и на лицата, търсещи убежище; евродепутатите осъждат кампаниите за оклеветяване и осъждат насилието над журналисти. Европейските депутати са дълбоко загрижени от влошаването на свободата на медиите, на прозрачността и от липсата на разнообразие в собствеността на медиите, както и от твърденията за отпускане на европейски средства за приятелски настроени към правителството медии. Те подчертават необходимостта от по-строг контрол върху начина, по който се изразходват средствата на ЕС и от незабавна реакция на опасенията, че парите на данъкоплатците се използват за обогатяване на близки до управляващата партия лица.

Общи изводи и заключения

За съжаление 2020 т. не показа някакъв напредък по отношение умението на България да работи в ЕС и с европейските институции:

Преди всичко България участва твърде приглушено в дебатите по основните въпроси за бъдещето на ЕС. Тя все още не съумява да разработи ясни и дългосрочни национални политики, отговарящи на европейските приоритети, както и да си извоюва признанието за водеща експертиза в отделни сфери и по конкретни проблеми, която да бъде определяща при формирането на общите позиции по тях.

България вече 13 години като член на ЕС няма изграден работещ механизъм за работа в и с европейските институции и за отстояване на българския интерес по определени въпроси. По тази причина България не съумява да идентифицира проблемите, които би имала с дадена директива/регламент, да дефинира интересите си по един или друг европейски акт и да реагира своевременно на тях. Един от показателните примери за това са развитията с пакета „Мобилност”, които изненадаха всички институции в България, но на финалния етап, когато не можеше да се направи нищо. Това руши авторитета на България като държава, а във вътрешен план нарастват настроенията против самия Европейски съюз.

България пренебрегва необходимостта да се поддържат и активни двустранни отношения в ЕС с държавите-членки, които да допринасят за разширяване подкрепата за българските позиции и за формиране на „тематични” съюзи по един или друг въпрос. Това важи и за работата в отделните политически семейства на ЕП.

Причините за тези в най-общ план очертани проблеми се крият в това, че се ликвидира и се разпиля огромния експертен потенциал, който беше натрупан по време на преговорите за членство. Постоянното представителство на България към ЕК в Брюксел, което е добре окомплектовано и където присъстват представители на всички институции/министерства остава почти единственият ни инструмент за комуникация с ЕК. Европейската политика „се кове” в столиците на държавите-членки и се защитава в Брюксел, а не обратно.

Всичко това налага изграждането на работещ механизъм за работа с европейските институции както и на професионален капацитет, особено в отделните министерства, ведомства и институции.

БАЛКАНСКО-ЧЕРНОМОРСКИЯТ РЕГИОН И БЪЛГАРСКИТЕ ИНТЕРЕСИ

През последните години все по-ясно се оформя тенденцията в сферата на сигурността, а оттук и всички произтичащи от това политически, икономически и регионални въпроси да се отнасят към един далеч по-широк от традиционните разбирания формат на Балканите. В същност епицентър на този по-мащабен регион е Черно море с прилежащите му Балкани, Кавказ и двете големи регионални суперсили – Русия и Турция.

В големите столици този регион условно се нарича Черноморски и за военните той е общ театър на военните действия. За разлика от тях вижданията на балканските и кавказките държави се съсредоточават в един от двата негови подрайона – Кавказ и Балканите и по този начин те се лишават от по-тясно взаимодействие в по-големия формат, в който оперират геополитическите суперсили.

През изминалата година Черноморският район затвърди тенденцията, че се превръща в една от централните точки на сблъсък на интересите на основните геополитически играчи. Това от своя страна го нарежда сред точките, в които е най-възможно сблъсъкът на тези интереси да прерасне в конфликт с висока интензивност.

Войната между Азърбайджан и Армения, завършила в края на годината с решителна победа за Баку, открои няколко тенденции, които ще оказват влияние и през следващите години. Така например, Москва беше принудена да решава дилемен проблем – как да прекрати военните действия с минимален ущърб на традиционните си интереси в Кавказ. Това обаче дава аргументи на нейните опоненти в други „замразени конфликти“ в пост-съветското пространство и не е изключено в средносрочен план някои от тях да се превърнат в „горещи конфликти“ с всички произтичащи от това последствия за останалите държави от Балканско-Черноморския регион. Освен това, бяха намерени формули за диалог, което предотврати въвличане на държавите от т.нар. „Астанинска тройка“ в сраженията. Това може да се обясни с обстоятелството, че и трите държави – Русия, Турция и особено Иран, не желаеха САЩ, НАТО и ЕС да се възползват от ситуацията и да разширят влиянието си в район, който те считат изключително свой. И накрая, конфликтът не постигна крайно решение на проблема с Нагорно-Карабах, а само ново петгодишно „замразяване“. Новите условия ще наложат търсене на нови подходи, което очевидно ще провокира нови напрежения в целия регион.

В края на декември първият дипломат на ЕС Жозеп Борел написа в блога си, че Евросъюзът няма да постигне стабилност на континента, докато не намери правилния баланс в своите отношения с Русия и Турция. Това в още по-голяма степен важи за българската дипломация.

Почти по същото време прозвуча и изявлението на руския президент Владимир Путин по време на ежегодната му голяма пресконференция, където той отбеляза, че турският му колега Ердоган „винаги държи на думата си". Според Путин „често имаме различни възгледи с Ердоган. Може би понякога противоположни възгледи, но това е човек, който държи на думата си, човек, който не маха с опашка. Ако смята, че това е полезно за страната му, той отива докрай." Путин добави още, че „тази характеристика е много важна, тъй като е елемент на предсказуемост и помага да се разбере с кого си имате работа“. Така Русия, първо, изрази удовлетворение от съвместните усилия на Москва и Анкара за прекратяване на карабахската война. На второ място, Путин разграничи своя стил на отношения с Ердоган от този на американския президент Тръмп, който публично декларира своите „топли отношения“, но в края на престоя си в Белия дом одобри налагането на санкции срещу Анкара заради закупуването на руските зенитно-ракетни системи С-400. И накрая, Путин по този начин неутрализира опитите на някои турски политици да нарекат политиката на Ердоган в Близкия изток и Закавказието „сдържаща Русия“.

Путин и Ердоган, за разлика от лидерите на други държави, знаят как да направят нови, неочаквани за мнозина, резки завои един към друг с учудващи последици, въпреки че на стратегическо ниво много от действията им остават неизвестни и дори загадъчни. Независимо от това, лидерите на двете държави демонстрират способността си да управляват нестабилните икономически и политически отношения, които от време на време се развиват между тях.

Българската дипломация трябва внимателно да анализира всички причини, довели до появата на общо желание на Москва и Анкара да формират многополюсен свят, по пътя, към който те понякога могат да имат съюзнически отношения, а понякога дори диаметрално противоположни позиции.

Това се отнася и за Инициативата „Три морета“, набираща инерция през тази година в Източна Европа и на Балканите при активното въздействие на САЩ. В края на годината България пое председателството ѝ в етап, в който се преминава от декларации към активни действия. Самата инициатива е създадена през 2015 г. като, от една страна, реанимира идеята „Интермариум“ на полския президент Пилсудски от 20-те години на миналия век, насочена към създаване на своеобразен геополитически кордон между Съветския съюз и Западна Европа, а от друга се явява пряк отговор на кризата в Украйна през 2014 г. Инициативата обединява 12 страни-членки на ЕС от Източна Европа, разположени между Балтийско, Черно и Адриатическо море. Основната цел на Инициативата е геополитическа и е свързана със сдържането на Русия (и Китай в икономически смисъл), като в практически план прокламираните стремежи са за изграждане на по-добра инфраструктурна мрежа и свързаност по направлението север-юг в Източна Европа, както и сътрудничеството между страните-участнички за постигането им. Инициативата е подкрепена от САЩ, а Китай също официално проявява интерес към сътрудничество в нейните рамки. ЕС (и Германия) се ограничават с участие като наблюдатели в срещите на върха на Инициативата, но политическите оценки в Европа за нея не са еднозначни.

В България Инициативата оставаше встрани от политическото внимание за дълъг период от време. На политическо ниво тя има подкрепа в страната, но експертните мнения за българското участие в нея са противоречиви, в редица случаи дори скептични. От една страна се разбира, че България не би могла да остане изолирана от един толкова всеобхватен регионален проект, като освен това се отчитат и ползите, които страната би могла да извлече от развитие на транспортната и комуникационна инфраструктура в Източна Европа. От друга страна се изтъква аргументът, че Инициативата се явява инструмент в геополитическата конфронтация и не води до деескалация на напрежението между ЕС и Русия, като освен това създава допълнителни разделителни линии вътре в ЕС. На този фон се добавя и вътрешнополитическото напрежение между правителството и президента по повод поемането на председателството от българска страна.

Очертаващото се фаворизиране на Полша и прибалтийските държави при досегашните прояви поставя въпрос пред България и южните страни-участващи в инициативата за по-равномерно отчитане на интересите им. В тази връзка българското предложение за приобщаването и на Гърция към Инициативата следва да бъде последователно и аргументирано прокарвано пред останалите участници. Това се отнася и за предложението образованието и науката да бъдат добавени към приоритетните направления за дейността на инициативата. Нашата страна следва да разглежда с повишено внимание предложения, които биха могли да предизвикат противоречия със западноевропейските ни партньори. Призивът на държавния секретар Помпео на последната среща на върха на Инициативата страните-участнички да осигурят „преференциални“ условия за участието на частния бизнес (очевидно се имаше предвид американския) в създадения Инвестиционен фонд на Инициативата могат да влязат в противоречие с редица директиви на ЕС.

Дългосрочно влияние върху обстановката на Балканите ще оказва сключеното на 4 септември споразумение между Косово и Сърбия във Вашингтон. САЩ си бяха поставили задачата да отстранят ЕС от посредничеството между Белград и Прищина и успяха да го осъществят в набелязаните от тях срокове. ЕС показа неудоволствието си чрез призоваването от Международния наказателен съд на Хашим Тачи, както и чрез втърдяването (макар и прикрито) на негативните позиции на отделни европейски държави (Франция и Холандия) спрямо възможността Албания да започне преговори за членство в ЕС.

Вашингтонското споразумение създава допълнителни рискове от активизиране на проекта „Велика Албания“, оформен като идеология от т.нар. „Призренска лига“ и практически развит в съвременни условия през 2010 г. на знаковата конференция в подкрепа на „Природна Албания“. Вече десет години последователно се осъществяват начертаните на нея етапи за постигането на основната цел – „решаването на албанския въпрос чрез създаването на единна албанска държава“. Според Вашингтонското споразумение се предвижда изграждането на железопътната инфраструктура Ниш-Прищина-Дуръс, както и присъединяването на Прищина към мини-шенгенската инициатива (стартирана през 2019 г. от Сърбия, Албания и Република Северна Македония). В тази връзка албанският премиер Еди Рама заяви, че „този регионален проект ще помогне за трансформацията ... и на въпроса за признаването на Косово от Сърбия“.

След подписването на Вашингтонския договор в Тирана се проведе редовно заседание на двете правителства (на Албания и Косово), на което с оглед изпълнението на договореностите от Вашингтон за изграждането на железопътната инфраструктура Белград-Прищина и пристанището на Адриатическо море бяха подписани четири споразумения, два протокола и пет меморандума. Съвместни срещи на правителствата на Албания и Косово се провеждат от 2014 г., като през този период са подписани 70 споразумения между тях (относно митническите привилегии, сътрудничеството в областта на сигурността, образованието, здравеопазването и др.). Освен това на последното заседание беше подписано споразумение за създаване на общ фонд за подпомагане на Прешевската долина. По този повод министър-председателят на Косово Авдула Хоти заяви, че "нашият стремеж е да премахнем границата между Албания и Косово". Според министър-председателя на Албания Еди Рама постигнатото споразумение за митническите привилегии ще даде възможност пристанището Дуръс да се превърне в пристанище на Косово. Като се има предвид, че споразуменията обхващат освен данъчния, но и инфраструктурния и електроенергийния сектор, единственото възможно заключение е: споразуменията, подписани на съвместното заседание са от многопластово стратегическо естество и са насочени към обединяване на Албания и Косово в един или друг тип държавна формация.

Вашингтонското споразумение и срещата в Тирана са фундаментални събития по пътя на реализацията на проекта „Велика Албания“. Така се формира нов геостратегически център на властта на Балканите, който ще увеличи потенциала си. Великоалбанският проект има в арсенала си не само политически и икономически платформи. Косово вече има пълноценна собствена армия, създадена през 2018 г. с мълчаливото съгласие на Сърбия. Въпреки това, още преди официалното ѝ формиране на базата на АОК, Прищина през 2013 г. сключи военен договор с Албания, според който „армиите на двете страни“ могат да разполагат своите части на територията на другата договаряща се страна. По този начин става възможно да се обединят военните потенциали на Албания и Косово и след като се реализират инфраструктурните проекти на Тирана и Прищина, да се получи впечатляващ боен потенциал. Като се вземат предвид всички резервисти, обединените въоръжени сили вероятно могат да наброяват около 120 хиляди души. Нито една армия от страните от региона не би могла да им се противопостави.

Всичко това изисква от нашата дипломация да разглежда с повишено внимание развитието на този проект, тъй като неговото развитие може да провокира нови регионални противостояния непосредствено до нашата граница.

Република Северна Македония

През изминалата година основните усилия на властите в Република Северна Македония (РСМ) бяха насочени към провеждане на предсрочни парламентарни избори, завършване на процеса на приемането на страната в НАТО и създаване на благоприятни външнополитически предпоставки за определяне на дата за започване на преговорите за присъединяване на РСМ към ЕС. В отношенията между България и РСМ настъпи известно активизиране след идването на власт на второто правителство на Зоран Заев, което посочи като своя главна външнополитическа задача осигуряването на условия за свикването на Междуправителствената конференция за присъединяване на РСМ към ЕС преди приключването на Германското председателство на Съвета на ЕС.

На проведените през годината предсрочни парламентарни избори СДСМ постигна изборна победа и след преговори с Демократичния съюз за интеграция (ДСИ), получил най-много гласове на албанските избиратели в страната, бе съставено коалиционно правителство. Споразумението за съставяне на коалиционното правителство между СДСМ и ДСИ осигури засилване на позициите на ДСИ в кабинета и включи задължение за отстъпване на премиерския пост на етническия албанец 100 дни преди изтичането на четиригодишния мандат на правителството през 2024 г. За пръв път след провъзгласяването на независимостта на РСМ през 1991 г. бе открита перспектива за заемане на най-висшата длъжност в изпълнителната власт на страната, макар и за непродължителен период от време, от представител на албанското население.

РСМ и формално придоби статут на пълноправен член на НАТО на 27 март 2020 г., като това бе обявено за най-големия успех на страната след провъзгласяването на нейната независимост.

Двустранните отношения между България и СР Македония през изминалата година бяха доминирани от темата за началото на преговорите за членство на РСМ в ЕС и българската позиция по въпроса, съпроводена от редица условия, съдържащи се в Рамковата позиция относно разширяване на ЕС и процеса на стабилизиране и асоцииране: Република Северна Македония и Албания, приета от Министерския съвет и подкрепена от всички политически сили в Народното събрание.

Решението на Европейския съвет за започване на преговори за присъединяване на РСМ към ЕС бе прието през март 2020 г., като следваше да се изготви проект на рамка за водене на преговори, което да позволи възможно най-бързо да бъде свикана Междуправителствена конференция, с което преговорите да започнат.

България представи декларация за протокола на Съвета, в която бе заявена нашата национална позиция за процеса на присъединяването на РСМ към ЕС съгласно Рамковата позиция от 9 октомври 2019 г. Като неотменими условия за определяне на дата за свикване на Междуправителствената конференция българското правителство посочваше наложителността от неотклонно изпълнение на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, което да бъде гарантирано с приемане на подробна пътна карта с конкретни задължения и ангажименти за изпълнение на договорните разпоредби. България изтъкваше неприемливостта на отклонение от т.нар. езикова клауза в договора, необходимостта от снемане на претенциите на РСМ за съществуване на „македонско малцинство“ в нашата страна, устойчиво и необратимо прекратяване от езика на омразата, признаване на обективните исторически факти и преустановяване на фалшифицирането на българската история. Българското правителство настояваше за реабилитиране на всички убити, интернирани и хвърлени в затворите лица поради тяхното българско самосъзнание след 1945 г., премахване на надписите на обществени места с анти-българско съдържание и предприемане от македонските власти на действия за възстановяване на всички унищожени или преправени български паметници в страната. За целта сред страните-членки на ЕС бе разпространен и Разяснителен меморандум относно отношенията на Република България с РСМ в контекста на разширяването на ЕС и на процеса на асоцииране и стабилизиране.

Българското правителство декларира готовност, в случай на официално признаване от правителството на РСМ на българската етническа принадлежност на преобладаващото славянско население на територията на Република Северна Македония до 1944 г. и българските корени на съвременния официален език на страната, за признаване на формираната след 1944 г. македонска нация и съществуването на неин език.

България настояваше в преговорната рамка за провеждане на преговори за присъединяване на РСМ към ЕС добросъседските отношения да бъдат определени като критерий за членството на страната в съюза, да бъде използвано официалното конституционно име на Република Северна Македония и формулировката за езика да бъде „официален език на страната-кандидатка“. Поради запазващите се български възражения по проекта на преговорните рамки през ноември 2020 г., България декларира несъгласие с проекта на рамка за провеждане на преговори за присъединяване на РСМ към ЕС. По този начин бе отложено във времето определянето на дата за провеждане на Междуправителствената конференция.

Твърдият подход намери преобладаващо позитивен отзвук сред българската общественост и подкрепа сред политическите сили. Същевременно се очертаха редица проблеми. Българското вето доведе до рязко засилване на анти-българските позиции в РСМ и на практика обслужи интересите на крайните македонисти в страната. Рязко ескалира езикът на омразата в медиите и публичните изяви, като министър-председателят на РСМ бе принуден да декларира, че гражданите на неговата страна ще влязат в ЕС „като македонци, които говорят македонски език“. България не успя да комуникира и аргументира своята позиция и изпадна във външнополитическа изолация по въпроса в рамките на ЕС. В региона на Западните Балкани (и особено в Албания) България компрометира натрупаните позитиви от председателството си на Съвета на ЕС, когато присъединяването на тези страни към ЕС беше лансирано като основен неин приоритет. Блокирането на началото на преговорите пренасочи международния натиск от РСМ (на който тя би била постоянно подложена в хода на преговорите за присъединяване с оглед изпълнение на критериите за членство) върху България. То позволи на страните-членки, скептични към по-нататъшното разширяване по принцип, да се „скрият“ зад България, която да поеме всички негативи от блокиране на процеса. Освен това в съдържателен план условията на България (по отношение названието на държавата и езика) бяха насочени не към самата РСМ, а към ЕС, което допълнително усложни тяхното приемане.

Важен момент в създалата се обстановка на напрежение между двете страни бе обстоятелството, че не беше прекъснат двустранния диалог. Назначаването на бившия министър-председател Владо Бучковски, известен с обективните си възгледи по историческите въпроси и македонско-българските отношения, за официален представител на правителството на РСМ за преговорите с България може да бъде разглеждано като проява на добронамереност и търсене на съгласие, включително чрез договарянето на обвързващ документ със съответните ангажименти като допълнение на Договора за добросъседство.

Въпреки нееднозначните оценки и в двете страни за този договор, следва да се отчете, че той беше единствената основа, върху която България можеше да стъпи, за да интернационализира въпроса в рамките на ЕС. Сравненията с Договора от Преспа между Гърция и СРМ са ирелевантни, доколкото Гърция се стремеше да отграничи своята история от съвременната македонска държава, а България доказва общността на историята между двете страни. В него бяха договорени две структури за взаи­мо­действие – Междуправителствена смесена комисия и Мултидисципли­нарната комисия (т. нар. историческа комисия). Той бе необходима и важна начална стъпка, която обаче няма да реши с магическа пръчка натрупаните проблеми, ако не бъде последван от реални политически действия. След подписването му се наблюдаваше известно активи­зи­ране на двустранните отношения, но вместо този политически пробив да беше разширяван и задълбочаван с предметни договорености по основните въпроси на регионалния дневен ред: енергетика, инфраструктура, търговия, инвестиции и пр., България изпадна в пасивност. Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, която е важен инструмент за диалог по проблемите на историята, бе натоварена със задачата да извърши „инвентаризация“ на историческите личности, вместо да работи върху дефиниране на понятието „обща история“ (важен български успех, закрепен в Договора) – като съдържание, обхват и най-вече – като времеви граници, което автоматично да рефлектира и върху споровете за принадлежността на всяка отделна историческа личност.

При провеждането на преговорите с РСМ българската дипломация е необходимо да се съобразява с обстоятелството, че продължителното отлагане на насрочването на Междуправителствената конференция на ЕС за РСМ може да допринесе за по-нататъшно забавяне на процеса на разширяване на ЕС в Западните Балкани. Още повече, че някои западноевропейски страни и техните лидери (например френският президент) отдавна поставят условието да не се бърза със следващо разширяване, преди да се реформира ЕС Отлагането във времето на осъществяването на европейската перспектива за държавите от региона не отговаря на дългосрочните интереси на България за постигане на траен мир, стабилност, сигурност и благоденствие на полуострова.

Изхождайки от това разбиране предложението за анекс към Договора за добросъседство, представляващ пътна карта за изпълнението му, би могло да извади преговорите от сегашния блокаж.

Турция

През септември 2020 г. върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Жозеп Борел заяви, че „големите империи от миналото се завръщат“, визирайки Русия, Китай и Турция. А през месец март 2020 г. министърът на отбраната на Турция генерал Хулуси Акар бе казал: „Турция, под ръководството на нашия президент, стана субект на международната сцена. Без Турция днес в никакъв случай не могат да се решават проблемите в Близкия Изток, в Кавказ и в Източното Средиземноморие“. С това свое изказване, министърът еднозначно потвърди амбициите на президента Ердоган за превръщане на страната от регионален в глобален фактор, изграждайки политики на основата на „нео-османизма“.

В различни периоди от своята история външната политика на Турция се е основавала с променлива сила на пантюркизъм, панислямизъм, а в настоящия момент - на нео-османизма, който предвижда възраждане на Османската империя като се използват тюркските и мюсюлманските малцинства на Балканите; „вмъкване“ на Турция в получилия се своеобразен геополитически вакуум след т.нар. “Арабска пролет“ и след отказа на САЩ (при Тръмп) да поемат регионални отговорности в Либия, Сирия и Йемен; дейност на Турция сред турските гастарбайтери в Западна Европа. Като инструменти на тази Ердоганова политика служат правителствената Дирекция по религиозните въпроси (Дианет), турската Агенция за сътрудничество и развитие (ТИКА), Националната разузнавателна организация (МИТ), културният Институт „Юнус Емре“, някои религиозни фондации, а също извършване на политическо-партиен инженеринг в споменатите страни. При необходимост, като инструмент на тази политика, се използват и турските въоръжени сили, при това не само в Кипър, но и в Сирия, Либия, Йемен, Кавказ (там пролича и влиянието на Великобритания върху някои действия на Турция). Сравнително нов момент е използването на паравоенни сили в лицето на джихадисти, като вербуваните наемници сред тях бяха изпращани в Либия, Йемен и в Азербайджан за водене на военни действия с Армения. Не спира и пропагандната война, например за пореден път беше публикувана (в профила в Инстаграм на турски депутат от управляващата Партия на справедливостта и развитието - ПСР) географска карта на Турция, в чиито граници попадат обширни територии от Сирия, Кипър, Армения и България. И всичко това на фона на факта, че на Балканите от векове се води битка между мюсюлманската, западната и руската социокултурни системи.

Продължиха „прелитанията на искри“ в отношенията на страната със САЩ, основно по същите проблеми като миналата година – закупуването от Турция на руски ракетни установки С-400 (към чиито изпитания Анкара пристъпи през октомври 2020 г., а генералният секретар на НАТО Столтенберг заяви, че тези оръжия представляват риск за съюзниците в Алианса). САЩ отказват да предадат на Ердоган проповедника Гюлен, не възприемат тактическото сътрудничество на Турция с Русия (което също бе подложено на изпитания в Сирия, Либия и Кавказ). С избирането на Байдън за президент на САЩ се очаква той да заеме по-твърда и неотстъпчива позиция спрямо Ердоган и неговите военни намеси в района и поведението му в Източното Средиземноморие, както и близкото турско-руско сътрудничество, като може да наложи нови санкции (с които Тръмп плашеше, но не налагаше) заради тестовете на ракетните системи С-400. Това ще бъде удар върху турската икономика, която вече пострада от пандемията Ковид-19 и недалновидната икономическа политика на президента. А през 2023 г. в Турция предстоят редовни парламентарни избори и евентуални нови американски санкции, заедно с новите турски политически партии, създадени от негови приближени допреди няколко години дейци (Давутоолу, Али Бабаджан), биха поставили на карта желаната от Ердоган победа.

Отделно внимание през годината заслужават противоречията на Турция с Гърция, като към дългия им списък се добавиха откритите в Източното Средиземноморие залежи от въглеводороди. Тези нови открития напълно преформатираха досегашните измерения на Кипърския въпрос, като отекнаха в САЩ, ЕС и НАТО. Според германския вестник „Ди Велт“, който се позовава на свои източници, във визирания конфликт Ердоган е наредил на висшето си военно ръководство да потопят „без човешки жертви“ гръцки кораб, но генералите са отказали. Постъпилото впоследствие предложение – да бъде свален гръцки самолет също без човешки жертви (пилотът да има възможност да катапултира), също е било отхвърлено. Този факт сам по себе си е показателен за сериозността на конфликта.

Турция – въпреки някои изявления на Ердоган за необходимостта от развиване на отношенията с Европа - продължава да гледа на ЕС като на „слаб играч“ в геополитически и регионален аспект, да не обръща внимание на идващите от Брюксел препоръки и критики, да се отнася неуважително към Брюксел и отделни страни-членки и да заплашва на моменти с мигрантската карта. В Европейския парламент вече се употребява терминът „най-ниска точка на отношенията с Турция в исторически план“. Употребяваната от Ердоган реторика за подобряване на отношенията с ЕС засега не намира материално изражение. В ЕС има различни школи на мислене по отношение на Турция и разногласията ѝ с Гърция. За по-радикални мерки спрямо Турция са Франция и Австрия, като заедно с тях са, разбира се, Гърция и Кипър, а от другата страна са Германия, Италия и Испания. Има и такива, като Полша и Унгария, които са готови да си „затворят очите“ пред турските амбиции в Източното Средиземноморие, в тази група можем условно да поставим и България. Единствено липсата на единодушие спира засега налагането на европейски санкции върху Турция. Що се касае до НАТО, то от десетилетия Алиансът не може с нищо да допринесе за разрешаването на турско-гръцките спорове.

Турция сключи меморандум с правителството на Файез ал Сарадж в Либия, разграничаващ морските води между двете страни, с което засегнаха интересите на Гърция (впрочем, европейските лидери отхвърлиха споразумението между Турция и Либия). Според експерти по въпроса, не е изключена вероятността Анкара „да посегне“ на някои гръцки острови, намиращи се в непосредствена близост до турския бряг, но за целта изчаква сгоден момент от геополитическа гледна точка. (още при приемането на Конвенцията на ООН по морско право през 1994 г., Турция обяви официално резерви към някои текстове от този документ, имайки предвид бъдещите си действия; неслучайно Ердоган периодично прави изявления за „близки до сърцето му“ територии на Османската империя, които сега се намират в границите на други държави, а при посещението си в Гърция през 2017 година категорично заяви насред Атина, че Турция е за преразглеждане на Лозанския договор от 1923 г., в който са фиксирани границите на Турция с Гърция - а и с България). България е съсед на Турция и Гърция, „горещ конфликт“ непосредствено до нашите граници би бил много опасен, затова нашата дипломация би следвало да работи умно и професионално за обща позиция в НАТО и ЕС за поставяне на положението под контрол. Засилиха се френско-турските противоречия - в резултат на турските проучвания за въглеводороди в Източното Средиземноморие, Франция организира там съвместни военни учения с Гърция, след което между Ердоган и Макрон бяха разменени публично обидни реплики и действия, а Франция изтегли посланика си от Анкара за консултации.

Безкраен е списъкът с нарушения в Турция на правата на човека: съдебни процеси срещу журналисти, преследвания и затвор за членове на прокюрдската Демократична партия на народите (ДПН), включително кметове в югоизточните райони (за последните няколко години правителството отне правомощията на десетки кметове от ДПН и ги замени с чиновници), уволнения от държавната администрация на критици на режима и пр. Според „Дойче веле“, в конфиденциален доклад на МВнР на Германия се твърди, че турската съдебна система на практика не функционира нормално, а основните човешки права и свободи, гарантирани в Конституцията, се пренебрегват. Турските съдии са подложени на политически натиск, а онези, които отказват да се поддадат, са наказвани с изгонване от системата или с преместване на по-малко престижни длъжности. С особена сила споменатото важи за кюрдските райони в Югоизточна Турция, където дори нормална публична критика спрямо действията на турските органи по сигурността може да послужи като база за обвинения в тероризъм. На съдебно преследване на подложени и привържениците на Фетхуллах Гюлен – обвинен за неуспешния опит за преврат през 2016 г. През последните няколко години турското разузнаване (МИТ) наблюдава привържениците на ПКК (Кюрдската работническа партия) и на Гюлен дори в чужбина, включително в Европа. МИТ следи в чужбина (включително страни от ЕС – ФРГ, Австрия, България и др.) чрез турските дипломатически мисии и други тайни агенти дейността на противниците на режима на Ердоган и при идването им в Турция ги подлага на съдебно преследване, като има случаи на принудителното им отвличане в Турция чрез тайни операции – от Косово, Босна и Херцеговина, Монголия и др.

В изпълнение на политиката на Ердоган да се задържа на ниско ниво курса на долара и заради натиска от правителството върху Централната банка, Турция изгуби 120 милиарда долара за година. Въпреки тези усилия от началото на 2020 г. турската лира губи почти една трета от стойността си. В крайна сметка, през ноември шефът на Централната банка бе сменен, както бе сменен и министърът на финансите (зет на Ердоган), а Централната банка прекрати политиката си на изкуствено поддържане стойността на турската лира. Чуждите инвеститори продължават да „бягат“ от Турция, както поради икономическата политика, така и поради политическия риск след закупуването от Русия на С-400 и заплахите на президента Тръмп да наложи санкции (частично някои санкции все пак бяха наложени). Данните на турската статистика за инфлацията не са коректни – официалните числа са 12% на годишна база, докато за цените на дребно те са три до пет пъти по-високи. Кризата с коронавируса предизвика невиждан досега срив на икономическата конюнктура в Турция. По данни на турската Статистическа служба, през второто тримесечиеБВП е намалял с 11% спрямо първите три месеца на 2020 г. Това е най-големият спад, регистриран от 1998 г. насам, откогато в страната се правят подобни проучвания.

Що се касае до двустранните отношения на Турция с България, те са много добри, но от българска страна личи стремеж те да се основават на личните взаимоотношения между президента Ердоган и премиера Борисов. Това води в редица случаи до „компромиси“ от българска страна към турска намеса във вътрешните работи на България – политико-партиен инженеринг в страната, предаване на Турция на т.нар. “Гюленисти“, пребиваващи в България (за подобно предаване в Молдова бе осъден началникът на разузнаването, а предадените от българска страна турски граждани съдят България в международни съдилища), дейности в страната на турското разузнаване, турцизиране на български помаци и цигани. Прави впечатление, че България се е превърнала едва ли не в „троянски кон на Ердоган“ в ЕС, и често говори и действа в дисонанс с някои критични позиции на ЕС спрямо Турция и особено на отделни страни от ЕС спрямо Ердоган (напр. Франция и Гърция).

СИГУРНОСТ И ОТБРАНА

Средата за сигурност в света през 2020 г. се характеризира с по–нататъшно задълбочаване и наслагване на кризи от различен характер, заплахи от война и регионални конфликти, хибридни и кибератаки, тероризъм, екологични и климатични проблеми, миграция, нарастващ авторитаризъм, влошаване на демокрацията, което ни възпрепятства да се справим кризите.

Причините са в условията, които се създадоха вследствие на дългогодишни нарушения на международното право, пораждащи процеси на разпад, несигурност, напрежение - и които изискват конструктивен диалог и сътрудничество. Вместо това обаче расте надпреварата във въоръжаването и залагане на силата на военната мощ, а не на силата на дипломацията. Трансформацията на световния ред събужда амбиции, стари вражди, тревоги за бъдещето и трескави усилия за осигуряване на природни ресурси и технологична преднина и завземане на възможно най–добри стартови позиции в един нов свят.

Заплахи за сигурността

За Европа нарастването на съперничеството между великите сили, надпреварата във въоръжаването, кризата в контрола на въоръженията са истинското предизвикателство за стратегическата стабилност.

Безспорно е, че отношенията между САЩ и Русия ще са решаващи за намаляването или изострянето на напрежението и отражението му върху сигурността. В Москва очевидно отчитат това значение, защото от формулираните 14 най–важни задачи на руската външна политика за 2021 г., първите 4 са свързани именно с американо–руските отношения. САЩ начело с Байдън като президент ще бъдат по–прогнозируеми, смятат в Москва. Но въпреки това в столицата на Русия няма оптимизъм и очакванията са преобладаващо негативни. Например по отношение на Украйна, в която Байдън вижда щит на Европа за защита от руската агресия. Показателно е, че в отговор Путин подсказа, че би могъл да окаже по–силна подкрепа ва бойците в Донбас, което би означавало затягане на конфликта. Прогнозира се и по–голяма намеса на САЩ в Беларус. Американската гледна точка бе ясно изразена в края на декември 2020 г. от председателя на Обединения комитет на началник-щабовете ген. Марк Мили. Той посочи, че за да намалят рисковете от конфликт чрез възпиране, САЩ трябва: да укрепят своя военен потенциал, да се укрепят съюзите, да остане ангажимента в различни региони по света, но в същото време да се ограничи военното присъствие в някои страни, да се поддържа силата на американската икономика и да се демонстрира решителност. Не очаква да започне война, но дори един "ограничен конфликт" може да завърши с ядрена война, предупреждава той.

Освен отношенията САЩ–Русия, показателно е, че редица тинк-танкове и експерти посочват Китай и Турция като един от рисковете за 2021 г.

Ядрената заплаха

Политиката по контрола на въоръженията ще заеме по–високо място в скалата на политическите усилия на новото правителство на САЩ. Изборът на Байдън за президент на САЩ породи надежда в Русия, че договорът СТАРТ–3 би могъл да бъде продължен. Вътрешнополитическата поляризация в САЩ обаче, ще пречи на обявената цел и стеснява опциите на президента. Руската страна е съгласна да се удължи договора с 1 година, вместо предвидените 5 г. и пое ангажимент да замрази броя на ядрените бомби за този период, но САЩ се стремят да вкарат нови условия, променяйки принципно договора, което поражда съмнения дали наистина са готови за такава стъпка. В края на декември 2020 г. Русия дори разшири действието на СТАРТ и до хиперзвуковата система „Авангард“.

Американската страна допусна грешка в подхода си, като сметна, че би могло да се приобщи Китай към един бъдещ договор между САЩ и Русия. Близо 95% от ядрените средства са притежание на САЩ и Русия, а китайските ядрени оръжия въобще не са развърнати и Пекин не би имал полза от присъединяването си към такъв договор, преди другите две велики сили да предприемат съкращения. Русия пък вижда в ядреното възпиране ключов елемент за гарантиране на сигурността си, особено предвид конфронтационните тенденции в киберпространството и космоса.

Очевидно, че в контрола на въоръженията ще са необходими иновативни модели за премахване асиметрията в ядрените арсенали. Така например конвенционалните стратегически оръжия и ядрените оръжия да са предмет на един интегриран договор, тоест да се комбинират Нов СТАРТ и Договора за ликвидиране ракетите със среден обсег, като се поставят горни граници за комбинираните различни системи. Едва след евентуалното продължаване или възможното прекратяване на СТАРТ ще се види, дали може да се конструира една нова архитектура върху руините на досегашния ред или да се гради върху съществуващите структури и договори.

В ООН Китай отхвърли обвиненията на САЩ относно политиката по контрол на въоръженията, като посочи 10 аргумента защо САЩ са най–голямата заплаха за глобалната стратегическа сигурност и стабилност. Между тях са увеличаване на ядрения арсенал, двойни стандарти в неразпространение на ядрено оръжие, нарушаване на стратегическото равновесие (ПРО), възпрепятстване контрола на биологичните оръжия, забавяне унищожаването на химическите оръжия, заплахата за сигурността в космоса, изграждане империя на хакерството и др.

Милитаризация и рискове от война

През годината се констатира ускорена милитаризация на Североизточния фланг на НАТО, Черноморския регион и особено – Източното Средиземноморие.

Крайно тревожна е ситуацията на Североизточния фланг на НАТО и по–конкретно около Калининград, от където би могла да започне една война. Има основания за обвинения и към двете страни. Но няма съмнение, че рязкото увеличаване на военните учения на НАТО в непосредствена близост до западната граница на Русия, многобройните инциденти с американски разузнавателни самолети и кораби, прехвърляне на американски сили, развръщане на военна база в Полша и др. предизвикаха ответни мерки от руска страна. В началото на декември 2020 г. Москва обяви, че ще бъде дислоцирана нова дивизия на границата на Калининградска област към Литва, а през октомври 2020 г. спътникови снимки са потвърдили модернизирането на още 4 военни съоръжения в Калининград. Очевидно е, че и двете страни са длъжни да предприемат спешни мерки като въвеждане на мораториум на военни учения в близост до границата, разполагането на допълнителни ракетни установки с малък и среден радиус на действие, както и на нови въоръжени сили в приграничните райони.

В Стратегията за ограничаване на Русия в Черно море се предвижда разполагането на система за противовъздушна отбрана и укрепване крайбрежната отбрана на Румъния и България, както и предоставяне военна помощ на Украйна и Грузия. Планира се изграждане на постоянни складови бази за голямо количество въоръжение и бойна техника за военно време в три източноевропейски държави, между които и България. НАТО взе решение за увеличаване военното присъствие в Черно море. Въоръжаването на Украйна от САЩ и Великобритания, разполагането на кораби и спецподразделения на морската пехота на САЩ в района на Очакова, постоянното използване на украинската база в Одеса от британска морска пехота, а в Николаев – базирането на съвместен отряд на НАТО, имат определен дял за повишаване на напрежението. Турската подкрепа на Украйна в Донбас и против Крим, съвместното производство на турските дронове и военно сътрудничество отварят пътя на САЩ и НАТО в Черно море и допринасят за увеличаване на риска от регионален военен конфликт.

Причината за нарастване милитаризацията в Черно море е, че САЩ и НАТО смятат за пряка заплаха контрола на Русия в това водно пространство като важен геополитически и икономически път между Европа, Азия и Кавказ, а всяко увеличаване на тяхното военно присъствие предизвиква ответна реакция от руската страна. В края на 2020 г. в състава на Черноморския флот на Русия има 90 кораби и други морски съдове, включващи 7 подводници и 43 надводни кораба. ВВС разполагат с около 43 самолета и над 40 вертолета. Всъщност само Турция притежава флот, способен ефективно да се противопостави на Русия.

Участниците в75-ата сесия на Общото събрание на ООН приеха резолюция относно проблемите "с милитаризацията на Автономна република Крим и град Севастопол, Украйна, както и на части от Черно и Азовско море“ и „призоваха Руската федерация незабавно, напълно и безусловно да изтегли военните си сили“. България беше сред 40-те вносители на резолюцията, сред които са и Украйна, САЩ, Турция.Резолюцията беше подкрепена от63държави.

Премиерът на България отговори на заявеното от Москва сериозно безпокойство от активна военна дейност на НАТО, акцентирайки върху самолетите F-16 и модернизация на летищата, но не това имаше предвид руската страна, а увеличаване броя на военните кораби, навлизане в териториални води, включително и от български кораб, на полетите на разузнавателни самолети, сценариите на военните учения, предполагащи удари по руска територия. През декември 2020 г. стана известно, че Путин е наредил на МО на Русия да реагира незабавно на разполагането на ракети от западните страни близо до руската граница, отбелязвайки, че Русия няма първа да направи това в европейската част на страната.

След актуализиране на договора за военно сътрудничество между САЩ и Гърция, последната се превръща в новия форпост на Балканите. През 2020 г. САЩ вече използват всички военни бази, разширяват се и се модернизират бази като военноморската Суда, от особено значение е базата в Лариса за използване на самолети от пето поколение F-22 и бойни дронове MQ 9 и Reaper, а също така и пристанището Александруполис. През октомври 2020 г. Съединените щати предложиха на Гърция да закупи четири американски фрегати, предлагайки в замяна съвместното производство на три кораба в страната. Под предлог за заплаха от Турция гръцкият премиер обяви в Парламента, че военният бюджет на страната през 2021 г. ще нарасне с 57% в сравнение с 2019 г., което прави 5,5 млрд. евро. Ще бъдат доставени 18 бойни самолети Rafale, фрегати, вертолети и дронове. Личният състав на армията ще се увеличи с 15 000 души.

САЩ взеха окончателно решение за разполагане на ракети със среден и малък обсег в Европа и Азиатско–Тихоокеанския регион.

Разширяване на конфронтацията в киберпространството и в космоса повишава риска от инциденти с използване на ядрено оръжие, което поражда загриженост и напрежение. Някои европейски страни започнаха да създават свои оперативни централи за управление на военни операции в космоса – Air Andrei Space Operations Centre (ASOC), което бележи стремеж към независимост.

Въпреки всичко, засега няма опасност от директен военен сблъсък между САЩ и Русия. Но както тези две сили, така и Китай, отстоявайки свои геополитически, геоикономически и военни интереси, биха се намесили в конфликти между държави в Близкия Изток и Африка. При продължаване на надпреварата във въоръжаването те биха могли да се изправят пред война и помежду си.

Размиването на границата между нестратегическо и стратегическо ядрено оръжие от САЩ (разполагането на балистични ракети на борда на американски подводници) води до понижаване на ядрения праг и увеличаване заплахата от ядрен конфликт. А Русия предупреди, че в такъв случай отговорът ще е ядрен. След стартиралата информационна война срещу Китай продължи активно натрупването на ракетен потенциал за превантивен удар от страна на САЩ, с което вероятността от ядрен конфликт се увеличи няколкократно.

Бившият министър на отбраната Уилям Пери в свое изявление подчерта: Най–голямата вероятност да започне ядрена война е погрешен старт, предизвикан от прибързано решение за изстрелване на ракета носител на ядрена бойна глава”.

Особено тревожно беше проведеното през октомври 2020 г. учение на САЩ, по време на което бяха отработени въпроси по нанасяне на ядрен удар от самолети–бомбардировачи В–52Н и В–2А с полети над Полша, имитирайки ядрени удари по руска територия само от около 40 км от граничната линия.

Руската реакция на проведените в Европа ядрени военни учения не закъсня: „Американската практика на учения, свързани с подготовката и използването на ядрено оръжие от състава на въоръжените сили на държави, които не притежават такива оръжия, е откровено и грубо нарушение на членове 1 и 2 от Договора за неразпространение на ядреното оръжие, което значително подкопава неговата жизнеспособност. Решението на този проблем може да бъде само едно, а именно да се върнат всички американски ядрени оръжия на националната територия на САЩ, да се премахне съответната инфраструктура....”

Въпреки многобройните инциденти по време на военни учения, мисии и провокационни действия в пригранични райони, които лесно биха прераснали във военен регионален сблъсък, в края на декември 2020 г. бе разрешено на американските военни при провокации да атакуват кораби и самолети на Русия и Китай, което още повече ще ескалира тази опасност.

Миграция, тероризъм и кибер-сигурност

Проучване на общественото мнение в 13 европейски страни на международния изследователски институт You Gov от август 2020 г. показа, че най–голямата заплаха за сигурността си европейците считат миграцията – 21%, на второ място поставят измененията в климата – 17%, а на трето място с 13% посочват тероризма. Българските военни степенуват заплахите така: 1. Хибридни, 2. Международен тероризъм, 3. Кибератаки.

Миграция

Нестабилността в Либия, Ирак, Сирия и Афганистан продължават да генерират нелегална миграция, която се усеща силно в Европа, особено от тези съюзници, които граничат със Средиземно море. Страните от ЕС и по време на германското председателство не можаха да придвижат решително ключови елементи от реформата на политиката за даване на убежище.

Представеният в края на септември 2020 г. от ЕК „Пакт за миграция и убежище“ предвижда обща отговорност на страните–членки за приемане и връщане на мигранти, пребиваващи в една страна. Под предлог за „солидарност“ и защита правата на човека се поощрява по–нататъшното приемане на мигранти от не-европейски държави. Няма да има задължително разпределение на бежанците, с което се удовлетворяват желанията на източноевропейските страни. Изключително негативни последици за тези страни включително и България обаче ще има това, че ако в рамките на 8 месеца ние не успеем да екстрадираме мигрантите, тогава те ще останат у нас. А с някои страни нямаме и юридически регулиращи споразумения за този процес. Мненията са полярни. От това на Финландия, защитаваща горното, до това на Франция, Унгария и някои източноевропейски страни. Истината обаче е, че да считаш, че 60–70 млн. можели да се заселят в Европа означава разрушаване на социалните системи, ръст на престъпността, конфликти, разпространение на ислямизма и риск от тероризъм, подкопаване ценностите на нашата цивилизация и т.н. Френският президент Макрон предупреди, че е против „етнически гета“ и представи план за противодействие на „ислямския сепаратизъм“.

Тероризъм

Възобновяването на атентатите в Европа през 2020 г. не променя факта, че общият брой на терористичните атаки в света през последните години е намалял с 60%. Терористичните заплахи обаче са сред първите три такива според проучвания мнението на хората в европейските страни. Основните причини на явлението остават в наслагването на кризи, политически разломи и политическа нестабилност, липса на единство между страните, податливост на изнудване на ЕС (например с бежанците), настъпваща икономическа криза, увеличаване престъпността сред мигрантите и др. Над 96% от терористичните актове стават в страни с продължителни конфликти като Афганистан, Сирия, Нигерия, Сомалия или Йемен.

Западните страни се фокусират върху военните аспекти в борбата и пренебрегват територията на влиянието на салафитския ислям в страните, в които конфронтацията с тях се очертава като безкрайна. Подценява се капацитета на „Ислямска държава” и нейното влияние на идеология, а не на халифат. Подценен и дълго време отлаган бе и въпросът с връщането на бойци от „Ислямска държава” в Европа. Радикализацията на местни граждани от чужд произход се превръща в сериозна заплаха за европейските общества. В Западна Европа има доста голяма доза безпомощност срещу отдавна растящите претенции на мюсюлманското население. Турция се позиционира като защитник на ислямистите в Европа, а реакцията на президента Ердоган стана пример за мобилизация, която тя може да предизвика сред джихадистите. Затова изявленията на френския президент Макрон не бяха несъстоятелни, а закъснели. В антитерористичния закон Австрия замени понятието „политически ислям” с „религиозно мотивиран екстремизъм”, с което ще създаде нова правна основа за затваряне на джамии, за които се смята, че са източник на радикализация. Френският президент Макрон призова за „дълбока ревизия“ на Шенгенското споразумение.

Десетилетната вече практика показа, че е особено вредно използването и подкрепата на терористични организации от някои страни в интерес на преследване на свои стратегически цели в определен регион или държава. Напоследък се забелязва и една друга тенденция – използването на бойци от ислямистки групировки, повечето от които инфилтрирани от “Ислямска държава” и “Ал Кайда” като наемници за военни операции в други държави – Сирия, Либия, Нагорни Карабах. Руският президент Путин подчерта в свое изявление, че „изострянето на конфликта в Нагорни Карабах е увеличил рисковете от разпространение на терористичната заплаха“.

Според международни изследвания през последните години значително нарасна и броят на дясноекстремистките нападения. В Северна Америка, Западна Европа и Океания техният брой от 2014 г. досeга се е увеличил с 250%. Способността за съпротива в много развити западни общества намаля през последните години.

Кибер-сигурност

В киберпространството се води вече истинска война. Това важи с пълна сила за Израел и Иран, между които кибератаките са ежедневие. Броят на кибератаките в една европейска страна преминаха границата от 100 000 на годишна база. Собствени кибер–дивизии имат САЩ, Русия, Китай, Израел, Иран, Северна Корея. Иран разполага както с дефанзивни, така и с офанзивни структури с киберспособности. Освен Израел, негови цели са Саудитска Арабия и САЩ.

Възможностите на киберспособностите на САЩ и ЦРУ непрекъснато се усъвършенстват, бюджетът се увеличава, създават се нови подразделения и центрове. През август 2020 г. в Германия бе създадена нова структура Агенция за иновации в кибер-сигурността, в която влизат представители на Министерството на отбраната и Министерството на външните работи. Дори Швейцария подготвя до 2022 г. да има кибер–батальон и специализиран кибер–щаб.

Последната кибератака върху правителствени агенции на САЩ и някои други, включително и във Великобритания през декември 2020 г., за което бе обвинена Москва, предизвикаха заканата на новоизбрания президент Байдън не само за санкции, но и за мерки, които да ударят руските компютърни системи, което напомняше обявяване на кибервойна. Кремъл отхвърли обвиненията и дори президентът Тръмп отбеляза, че случаят се преувеличава.

Бившият директор на британска разузнавателна организация Роберт Хенингън предложи на международната общност международно споразумение за кибервойна и хакерство на националните държави, което да гарантира контрола в киберпространството, като отбеляза: „Ние трябва да стигнем до един вид международно споразумение за това, какво е приемливо и какво не“.

В ЕС се поставя под въпрос, доколко ефективно е използване на санкциите, които досега не бяха част от кибер–дипломацията на Съюза. В Европейската асоциация за свободна търговия (EFTA) сега има около 440 екипа за кибер–инциденти, т.нар. CSIRT и CERT, които се активизират главно по индустриалния сектор или на национално ниво. Би било полезно да се създадат национални центрове за обмен на информация и анализ.

Пандемия и сигурност

Периметърът на негативно въздействие на пандемията Ковид-19 върху сигурността е много широк – от изострянето на конфликта между великите държави – САЩ и Китай до престъпността в отделните страни. На този етап това не промени равновесието на силите. Но азиатските страни се възстановиха значително по–бързо от икономическите последствия на пандемичната криза от очакваното, което събужда опасения в САЩ, че Китай по–рано ще стигне до целта си да се превърне в център на световната икономика в бъдеще, което пък става основа за конфронтационни нагласи.

Бързо нарастващият натиск на пандемията върху икономическата, социална и здравна сигурност създава предпоставки за възникване на вътрешнополитическо насилие и дори терористичен екстремизъм, а също и на напрежение между държавите. Пандемията дава своя дял и за т.нар. „нелегална миграция” срещу която не биха издържали и добре защитени граници. Необходимите пред такива глобални предизвикателства политико–стратегическо мислене и изключителна решителност на правителствата са в явен недостиг дори в предполагаемо образцовите политически системи. Страни като САЩ, Италия, Испания, които плащат огромна човешка и икономическа цена заради пандемията, ще се изправят пред обществен натиск за пренасочване на средства от военния бюджет към мерки в икономиката и социалната сфера, към борбата с външната дезинформация и др. Новото нормално е, че пандемията принуждава правителствата да се фокусират върху вътрешните проблеми и да се въздържат от „военни авантюри”. Според скорошно проучване в САЩ американците биха могли да станат по–предпазливи, когато става въпрос за използване на сила като предпочитан инструмент на националната сигурност. Военните бюджети ще бъдат подложени на силен натиск или най–малко на искания за оптимизиране. Това ще се отрази значително върху отбранителните разходи и способности. Спадът ще зависи от националните особености и нужди, затова е важно да се набележат бюджетни приоритети. Засега анализаторски центрове очакват общите европейски разходи за отбрана за 2025 г. да спаднат с 20%.

Въпреки кризата се проведоха военни учения (някои с намален състав), изпитания на нови въоръжения, мисии в други държави и т.н. НАТО не пострада, доколкото като съюз без собствени средства има най–вече координационни задачи. На национално ниво обаче беше съкратен мащаба на военни учения, а някои бяха отложени.

Оказването на помощ като израз на солидарност в началото отсъстваше, което се почувства най–вече в Италия и даде повод за критики. Независимо от последвалата корекция на действията, това бе свидетелство за недостатъци в кризисния мениджмънт.

От коронавируса още през пролетта починаха значително повече американски военни, отколкото през виетнамската война. След терористичните атаки на 11.09.2001 г., урагана „Катрина” през август 2005 г. и финансовата криза през 2008 г., това е четвъртото шоково събитие за САЩ в 21 век, което поляризира обществото и отвори сериозни бездни в него. В Германия ситуацията в армията се изостри в късната есен, а в началото на декември ежедневно се заразяваха по 540 до 642 военнослужещи, което макар и да е под общото ниво в страната, бележеше значителен ръст и вече се отразяваше върху бойната подготовка. В Българската армия делът им беше 2%.

Научни изследвания показаха, че освен въздействието на пандемията Ковид–19 върху съществуващи и потенциални конфликти по света, с нарастващата бедност и безработица, тя създаде условия за активизиране на недържавни силови структури, които видяха възможност да се намесят там, където слабата държава не успява, за да повишат своята популярност, авторитет и „легитимност”. Подобни процеси крият опасност от пълзящ държавен разпад, какъвто пример може да бъде Мозамбик.

Очакванията на експерти по вътрешна сигурност са, че кампанията по ваксиниране на населението във всички страни ще доведе до редица престъпления: от кражби до продажби на фалшиви ваксини. Кибератаките срещу здравни заведения се увеличиха с 45% от ноември насам. Военните ръководства на страните обаче, разчитат на стабилизиране на здравната ситуация в армиите.

Възможни мерки за намаляване на рисковете в Европа

Характерно в предложенията за намаляване на рисковете и напрежението, правени както от нас, така и от чужди експерти, е че най–често срещаните понятия са „доверие“, „възстановяване“, „компромис“, „прозрачност“. Проблемът е, че начините за постигането им вероятно не се вписват в интересите и готовността на елитите, които направляват процесите в сферата на международната сигурност. За да се стигне до решаване на фундаменталните политически проблеми обаче са необходими конкретни мерки преди това и правилно да се подходи заедно към разкриване на причините за кризата в европейската сигурност и решенията за преодоляването й.

Логично е да се търси намаляване на напрежението чрез възобновяване на диалога по военни въпроси на най–високо равнище между НАТО и Русия, както и редовния диалог между експертите и обмен на информация, за да се избегнат погрешни тълкувания на действията на едната или другата страна. Възстановяването на диалога и политическите и военни контакти би трябвало да включва и срещи между началниците на генералните щабове.

На второ място по важност е връщането към договорите, които гарантираха известна доза сигурност. Въпреки излизането на САЩ от договора „Открито небе“, целесъобразно е Русия и европейските държави да останат в него, тъй като е от взаимен интерес и именно в кризи повишава доверието и предсказуемостта.

По–конкретно, двете страни би трябвало да възобновят разговорите за противоракетната отбрана и ежегодно да обменят информация за актуалните за момента и планирани отбранителни системи с цел увеличаване прозрачността и доверието.

В сферата на разполагането на въоръжени сили и бойни средства в близост до границите е целесъобразно да има сигурна регулярна връзка за взаимно информиране, но защо не и ограничаване на районите за постоянна дислокация. В зоните на контакт между НАТО и Русия биха могли да се договорят регионални стабилизиращи мерки, като взаимни ограничения на допълнително дислоциране на основни бойни части.

Относно провеждането на военни учения би могло да се помисли за корекции във Виенското споразумение в посока намаляване числеността на участващите сили. В предварително обявяваната информация за ученията следва да има яснота и точност, предотвратяващи погрешни изводи и оценки.

НАТО

Активността на НАТО през 2020 г. протичаше под сянката на очакванията от изхода на изборите на президент в САЩ и дискусията за бъдещето на евроатлантическата връзка, на противоречия между страни–членки на Алианса, на проблемите, създавани от „трудния” партньор Турция, на незатихващите спорове след прословутата фраза на френския президент за „мозъчна смърт на НАТО” и последвалата работа на експертна група за подготовка на предложения за неговото обновяване, обявени в началото на декември. Независимо от това бяха проведени успешно годишните срещи на органите на НАТО, както и планираните военни учения, макар да се наложи съкращаването на някои етапи от тях, вследствие на пандемията.

Защитаващите статуквото управления на страните–членки на НАТО посрещнаха с облекчение избора на Байдън за нов президент на САЩ, припознавайки в него бъдещ надежден партньор. Очакванията в Европа са за значително разведряване на евроатлантическите отношения. Това обаче не означава, че всичко в тях ще се развива положително. Трансатлантическите отношения в сферата на отбраната имат своите проблеми и те няма да изчезнат със смяната на президентите на САЩ. Въпреки това в обозримо бъдеще САЩ ще останат най–важния съюзник в Алианса, предвид само и на факта, че 75% от всички способности на НАТО се осигуряват от тях. Темата за справедливо разпределение на финансовата тежест ще остане, а предвид на финансово–икономическите последици след пандемията, може дори да се изостри. Европейските държави ще бъдат принудени да се съсредоточат повече върху собствената си сигурност, което означава не само повишаване на военните способности, но и принос за стабилизиране на Средиземноморския регион и Близкия Изток. Натискът на САЩ за укрепване на североизточния фланг на НАТО, по–силен антируски курс и милитаризация на Черно море ще нараства. Най–значимото предизвикателство за европейските страни ще остане намирането на единни решения. Твърде различните интереси на отделните страни обаче не дават основание за прогноза, че това винаги ще е гарантирано. Централно място ще имат трудностите в отношенията с Турция. Членството на нашата съседка в НАТО се превръща в една тиктакаща бомба в рамките на Алианса. Все още във Вашингтон не знаят как да реагират, освен да обявяват санкции срещу Турция, тъй като страната е твърде важна, дори твърде мощна като страна–членка. Рано или късно обаче външнополитическите амбиции на Ердоган ще влизат все повече в конфликт с принципите на НАТО. Тогава е твърде възможно Анкара да напусне НАТО, както някога Де Гол изведе Франция от военната структура, или дори по още по–радикален начин.

Ръководството на НАТО беше обезпокоено от решението на американския президент да намали броя на разположените в Афганистан американски военни до 2500 души, при това в срок до 15 януари 2021 г., защото съюзниците зависят от американска подкрепа, а прибързаното изтегляне би повлияло на текущите мирни преговори между афганистанското правителство и талибаните и би превърнало страната отново в място за убежище и набиране на терористи. Но на следващата среща на външните министри през февруари 2021 г. би трябвало да се вземе предвид не само фактора тероризъм, а и геополитическата преценка за новата архитектура на сигурността, която се търси от други сили, включително и от Китай, както и потенциалния риск от бежански вълни (извън границите на Афганистан има над 2,7 млн. бежанци).

През годината НАТО не винаги успяваше да се справи с възникналите проблеми, като например конфронтацията между две от страните-членки Турция и Гърция. И ако напрежението в отношенията им не е от днес и от вчера, то тази година трябва да отбележим, че за първи път се стигна и до заплахи между две страни–членки – Франция и Турция – след инцидент между техни кораби във водите край Либия. Отношенията между водещата в НАТО страна – САЩ и Турция стигнаха до най–ниското си равнище в следвоенната история. Решението на Тръмп за извеждане на част от американските сили от Германия не бяха посрещнати добре, както от страната–домакин, така и от НАТО. Неподобаващо за съюзници бяха и заплахите на САЩ срещу Германия, засягащи енергийната сигурност. За първи път почти едновременно политици в страни като Испания, Франция и Германия правеха изказвания за напускане на НАТО.

На есенната конференция на Военния комитет на НАТО дискусиите бяха фокусирани върху операциите, мисиите, оперативните дейности на НАТО и борбата с тероризма, а също така Концепцията за възпиране и отбрана на Евроатлантическата зона, напредъка в разработването на Ключовата концепция на НАТО за бойните действия, Русия – възможности и отговор и поуките от практиката за ролята на съюза за противодействие на Ковид-19.

Предложенията, които бяха направени в представения в началото на декември 2020 г. документ от десетчленна експертна група на НАТО под заглавие „НАТО 2030: Единни в една нова ера” дават насоки за бъдещето развитие на Алианса, макар че част от 138–те препоръки едва ли ще се приемат. Те ще бъдат разгледани на следващата среща на върха на НАТО, а преди това, през февруари 2020 г. министрите ще трябва да се обединят около някои трудни решения. Един от изводите, който бихме могли да направим е, че разширяването на отговорностите, като усилията се насочат и към Индо–тихоокеанския регион, следва стратегически интереси на САЩ и съответни големи концерни, но няма вече нищо общо с основите, върху които бе основан Алианса през 1949 г. В това проличава ясно концепцията за НАТО за глобален военен съюз. На фона на нерешени проблеми се предлага „обновяване“ на НАТО, включващо участие в решаването на такива с климатичните промени, зелената енергия, Арктика и др., от което прозират мотивите да се покаже, че Алиансът не е анахронизъм. Важна е формулировката на акцентите в основните усилия на Алианса: задачата се свежда до по–нататъшна конфронтация с Русия и системна конкуренция с Китай. Русия е посочена като „сериозна опасност“ за цялото НАТО, а Китай е на път да стане „налагаща се световна сила и макар да не е непосредствена военна заплаха от величината на Русия, разширява военното си влияние, задълбочава отношенията си с Русия в сферата на отбраната и развитието на ракети с далечен обсег“. Новата концепция на НАТО, която ще се приеме през 2021 г. е концепция на студената война срещу Русия и Китай. Това увеличава риска от военна конфронтация и ескалация на опасностите.

Редица предложения от доклада очевидно са насочени към по–нататъшното укрепване на доминацията на САЩ и изтласкване на заден план на предложенията за стратегическа автономност на европейците. За това свидетелства например предложението за премахване на принципа на приемане на решения в НАТО с единодушие. Така значително ще се улеснят решения за военни операции, без оглед на това, че някои по–малки страни могат да бъдат на друго мнение.

Освен увеличаване на ядрените способности се визира и „проектирането на стабилност и способности за противодействие във всички области“. Конкретно това би означавало още милиарди за повече въоръжение, запазване на ядрените ангажименти на европейските страни в НАТО, тоест в разполагането на ядрени средства на европейска територия. Препоръчва се дори населението да бъде убеждавано по–ефективно в необходимостта от „ядрено възпиране“. От друга страна обаче е безспорно, че е необходима повече отговорност на страните и Европа, но чрез търсене на баланс и консенсус, а не чрез въвличане в нови надпревари и рискове. Тоест, изглежда, че дискусиите по темата за трансатлантическите връзки и отношения тепърва започват.

Резултатът от работата на експертната група на НАТО е само основа от виждания по ключови проблеми, които да накарат всяка страна–членка на потърси своята интерпретация, а далеч не е директива за това, какъв да е обликът на НАТО към 2030 г. Това е от значение и за страна като България, в която досега нямаше нито съществени предложения за промени в НАТО, нито чуваемост от редките такива (например на конференции в СУ, публикации в сериозни списания и дори в книгата на БДД „Накъде отива светът“ от есента на 2020 г.). Вероятно това се е дължало на липсата на самочувствие в българската страна и настройката да се чака общо решение в НАТО. Но след представянето на документа „НАТО –2030“ в Брюксел в началото на декември 2020 г., в Европа започнаха да се чуват различни идеи от експерти и политици. Така например нашата забележка от 2019 г., че срещу изискването за 2% военни разходи би трябвало командни длъжности, заемани досега само от американци да се предоставят и на европейски генерали, бе частично лансирана и от германска страна с предложението Командването на операциите в командната структура на НАТО да се поеме от генерал от Германия или Франция, като двете страни периодично се ротират. Със сигурност ще има обаче и крайни и неприемливи предложения като това, че във връзка с нарастването на военното присъствие в Източна Европа и Черно море, Алиансът трябвало да изгради и в други страни такива бази като в Румъния.

Обществената подкрепа за НАТО

Допитване в 16 страни–членки показа, че средно 53% одобряват НАТО, а 27% дават негативна оценка за него. Сред американците отрицателно отношение към Алианса имат 26%, а в Германия такава дават 33% от хората. В Турция НАТО се ползва с най–ниското одобрение – 21%, а 55% от турците дават негативна оценка.

България и НАТО

Увеличаването на приноса на България към операциите и мисиите на НАТО и ЕС през 2020 г. е доказателство за устойчиво изпълнение на ангажиментите ни, което се отразява върху оценката за приноса ни като държава-членка. Чрез увеличаване участието ни към Силите на оперативния резерв (ORF) на KFOR и EUFOR ще се повишат способностите на силите в зоната за съвместни операции за отговор и на заплахи за сигурността в региона. България се присъедини и към Съвместните сили с много висока степен на готовност (VJTF).

В сферата на двустранните отношения от значение е Пътната карта за сътрудничество между България и САЩ в областта на отбраната, подписана през 2020 г., която регулира взаимоотношенията за 10 годишен период.

В България крайните срокове на Стратегическия преглед на отбраната и Стратегическия преглед на системата за национална сигурност бяха отложени на основание извънредното положение Истинската причина обаче беше, че отговорните ведомства трябваше да разполагат с ясни финансови рамки за реализация на набелязаните параметри и база за макроикономическа прогноза. Сегашната практика стратегически преглед да се прави на 10 години е неадекватна на динамичните промени в света и би било целесъобразно да се намери форма за актуализиране на плановете, които ще се приемат на негова база. Като резултат от Стратегическия преглед бе подготвена Програмата за развитие на отбранителните способности на Въоръжените сили до 2032 г. и нов План за развитие на въоръжените сили 2026 г. В проекта на Програма 2032 няма обосновка защо в точка 13 е записано и „изграждане на съюзни формирования на българска територия“. Въпрос, който се посреща с тревога от българската общественост. Проектът на Програма 2032 предвижда и разширено американско присъствие с ротация на войските и усилени съвместни учения и тренировки.

Изпълнение на съюзническите задължения на България в НАТО и ЕС

От 01 юли 2020 г. започна работа Военноморският координационен елемент на територията на пункта за базиране във Варна. През 2020 г. бяха сертифицирани контингентите за участие в операциите на НАТО Resolute Support в Афганистан, в Косово – KFOR, и за участие в мисията на Европейския съюз ALTHEA в Босна и Херцеговина, а също така и Група за контрол на придвижването от състава на 30-и отряд за контрол на придвижването за участие в Силите за отговор на НАТО през 2021 г. През есента бяха сертифицирани следващите контингенти за Афганистан, Косово и Босна и Херцеговина и две роти от състава на бригада „Логистика“ за участие в Силите за отговор на НАТО.

Причините за това България системно да не изпълнява в срок повечето от заложените в одобрения от НАТО пакет цели за способности, като през последните 11 години постоянно ги отлага (например крайният срок за боен самолет бе 2016 г.), са не само финансови, а и политически и управленски. Това обяснява неудачната както във военно–техническо и особено във финансово отношение сделка за боен самолет F-16 от 2019 г., чието въвеждане на въоръжение ще започне едва през 2024 г. и ще продължи 2 години и отхвърля отново превъоръжаването на ВВС във времето, а също и отлагането на жизненоважния за Сухопътните войски проект за бойни бронирани машини за пехотата поради неудачно планирана финансова рамка, лобистки борби и др.

Политика на сигурност на ЕС

Пред сериозни предизвикателства е поставена и Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС. За да се реформира същата е необходимо първо, да се направи пълен преглед на резултатите от нея, след което задълбочено да се анализира, защо ЕС реагира по–скоро символично, защо липсва единство и в голяма степен е безсилна спрямо трети страни. Вземането на решения с пълно болшинство е само една от причините. Когато страните–членки не постигат обща позиция, други държави подхождат към решаването на външнополитически кризи без да се съобразяват с ЕС. Те се опитват да отслабят ЕС, ако пречи на интересите им. Способността за стратегически действия на ЕС трябва да се докаже в кризисната дипломация и в мениджмънта на кризи в южните и източните съседки на ЕС, т.е. в Средиземно море, в Либия, Сирия, Украйна и Беларус. Страните-членки все повече отправят искания към външнополитическата дейност на ЕС, когато говорят за киберсигурност или стратегия за борба с тероризма. Трети страни използват тези спорове. Тази и още други важни теми ще бъдат разисквани в рамките на Конференцията за бъдещето на ЕС, която да представи резултати през 2022 г.

Важен момент беше стартирането на подготовката за изготвяне на общ стратегически документ, който да дава по–голяма свобода на действие на европейско ниво, наречен „Стратегически компас“. Една от конкретните му цели е съществуващите вече проекти на ЕС като ПЕСКО и Европейските бойни групи да бъдат интегрирани в обща стратегия. С това „Компасът“ ще има непосредствено въздействие върху придобиването на въоръжение в ЕС, но в една стратегически обща посока. Сърцевината на инициативата е новия общоевропейски „Анализ на заплахите" на базата на оценките на националните разузнавания. Той ще бъде основа за бъдещи военни мисии на ЕС. Но тъй като Анализът няма да е политически документ, а такъв на разузнавателните служби и няма да е подложен на финално гласуване, възниква съмнението, че няма да бъде упражнен демократичен контрол.

Не на последно място е целта да се формира единна стратегия от държавите-членки с разминаващи се интереси. Не случайно обиколката на министъра на отбраната на Германия, страна председател през втората половина на 2020 г., Крамп–Каренбауер в пет страни (Полша, Чехия, Словакия, Унгария и България) целеше привличане към бъдещи проекти, независимо от клонящите към САЩ покупки на въоръжения от Полша, амбициозните сделки на Унгария с Германия и т.н. „Анализът на заплахите“ имаше срок за изпълнение до края на годината, а работата по „Стратегическия компас“ ще продължи по време на председателството на Португалия и на Словакия и ще бъде представен в окончателен вид през първата половина на 2022 г. при председателството на Франция.

За първи път генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг взе участие в работно заседание на ЕК само дни след приетия в началото на декември 2020 г. документ „НАТО–2030“, в който бе записано, че „сътрудничеството между НАТО и ЕС трябва да стане значително по–видимо, между другото чрез по–силни институционални взаимоотношения и чрез срещи на върха между представители на двете организации“.

На 14 декември ЕС прие своя бюджет и размера на европейския Фонд за отбрана в размер на 7,953 милиарда евро. От тях 2,651 млрд. са предвидени за изследователска дейност и 5,302 млрд. – за развойна дейност. Разбирането на Съвета е, че Фондът трябва да е насочен преди всичко към иновации.

В очертаващото се забавяне на автономността на Европа и намаляване на първоначално планираните фондове, България следва да бъде сред най–силните защитници за запазване на основния принцип за стратегическо единство и равна сигурност за всички съюзници, както и да участва в силно обвързващи проекти с Брюксел, което косвено да противодейства на тенденцията към „американизиран“ фронтови пояс от Балтика до Турция и отдалечаването ни от естествения европейски център.

Тенденции във високите технологии

Предвид на тенденциите в развитието на високите технологии България би трябвало да увеличи дела от военния си бюджет за научно–техническа и развойна дейност, да се включи в съвместни проекти по линия на НАТО и ЕС, обръщайки внимание на ПВО и защита от бойни дронове, на киберотбраната, както и да увеличи военните си способности като морска страна и да използва потенциала и досегашните си постижения в автономните мини и защита на пристанища.

БЪЛГАРИЯ В ООН И ДРУГИТЕ МЕЖДУНАРОДНИ ОРГАНИЗАЦИИ.

През 2020 г. Организацията на обединените нации (ООН) продължи да изпълнява своите уставни прерогативи, които остават важни и необходими за „поддържането на световния мир и сигурност, развитието на приятелски отношения, осъществяването на международно сътрудничество и функционирането й като център за хармонизиране на дейността на нациите“, да бъде символ на пазител на защитник и на универсалните човешки права и ценности. Тя е най-голямата глобална междуправителствена организация в света, която може да мобилизира и поддържа надеждите на човечеството „за да бъдат спасени бъдещите поколения от бича на войната“.

Принудена през 2020 г. да работи в ограничителните рамки на мерките за борба с пандемията, ООН установи прецедент на „технологическа промяна“ в процедурната си практика, като въведе формата на виртуално дистанционно представяне на речите на световните лидери за юбилейната 75-тата сесия на Общото събрание (ОС) на ООН. Физическото отсъствие на висшите дипломатически лидери от седалището на ООН в Ню Йорк обаче не позволи да се осъществи другата водеща функция на Организацията – да продължи да служи като място за двустранни кулоарни срещи на високо равнище за пряко обсъждане и неофициално търсене на общи подходи на страните-членки за постигане на дипломатически споразумения по спешни кризисни въпроси.

В този ограничен по обхват преглед на акцентите в общите дебати на 75 годишна сесия на ОС на ООН, не е възможно да бъдат споменати всички съдържателни идеи и предложения, направени от световните лидери. Основните послания бяха за съвместна борба с пораженията от пандемията, включително справедливо разпространение на ефективни ваксини и създаване на система за предупреждение за възникването на пандемии; придържане към водещите ценности, принципи и договорености; преодоляване на дълбоките глобални разломи, възпрепятстващи международното сътрудничество; отчитане на интересите на всички страни‑членки; реформиране на структурата и методите на работа на основните органи на ООН; насърчаване на глобалното сътрудничество за управление на климатичните промени; запазване на стратегическата стабилност в двустранните отношения по въпросите на ядреното сдържане; продължаване на действието на двустранния договор по мерките за по-нататъшно съкращаване и ограничаване на стратегическите нападателни оръжия (Нов СТАРТ); постигане на споразумения срещу надпреварата в използване на Космоса за военни цели; възстановяване на функционалността на Съвместната всеобхватна програма за действие (т.нар. „иранска ядрена сделка“ от 2015 г.) като постижение на „кризисната дипломация“; урегулиране на кибер‑заплахите; двустранни споразумения между враждуващите страни в Близкия изток; борба с международния тероризъм, трафика на хора и наркотици.

Наред с тези предизвикателства ООН трябваше да отстоява продължаващите призиви за реформа, които през последните години нееднократно и от различни страни се изказваха, както и упреци относно липсата на ефикасност, интегритет, традиционна бюрократичност, неспособността да взима решения по важни въпроси на съвременните международни отношения, основно поради съществуващия в Съвета за сигурност принцип на „вето“.

Не бяха отминати и неизбежните моменти на разочарование в живота на ООН, признавайки, че светът все още не е онзи, за който са мечтали нейните основатели през 1945г., тъй като човечеството продължава да живее с растящи неравенства, бедност, глад, конфликти, тероризъм, несигурност, климатични промени и болести.

Най-приоритетната обща задача в настоящия момент е да бъдат преодолени огромните поражения от пандемията, която оставя след себе си не само тежки страдания и смърт, но и глобална икономическа рецесия, задълбочаваща се бедност, притеснения и страх, генериращи трудно преодолимо напрежение в обществата, икономиките и здраво охранителните системи.

През годината и на самата сесия мнозинството страни-членки на ООН даде премерен, но решителен политически отпор на излизането на САЩ от няколко ключови международни споразумения и изразеното предпочитание към политика на „унилатерализъм“ и двустранни споразумения, създаващо финансови и логистични затруднения за функциониране на системата на ООН. Особено това се отнася за разпадането през последните години на международноправната система, ограничаваща надпреварата във въоръжаването и увеличаващата се реална ядрена заплаха, особено за Европа, от възможното разгръщане на нова надпревара в ядреното въоръжаване след денонсиране на договора между САЩ и Русия.

Спечелването на президентските избори в САЩ от Джо Байдън, който е противник на едностранния „националистически ревизионизъм“ в системата на ООН, възроди надеждата, че щетите върху международноправния ред ще бъдат възстановени в най-скоро време.

Европейският съюз (ЕС), чиято делегация в ООН ползва функционално подсилен статут на наблюдател и координира общата позиция на 27-те страни-членки, представи в общите дебати съвместните приоритети на Съюза.

Оставайки на предния фронт в търсенето на глобални решения на хуманитарните, здравните и социално-икономическите последствия от кризата, ЕС продължи да се стреми да дава конкретен пример в много области и остана най-големия колективен вносител в бюджета на ООН.

ЕС подкрепи също усилията на генералния секретар на ООН за провеждането на реформи в трите основни „стълба на ООН“ и застана зад неговите послания за мир и спиране на военните действия. ЕС е в състояние и би трябвало да играе по‑ефективна роля за оказване на „мотивиращо влияние“ върху преговорите между САЩ и Русия за контрола на ядрените оръжия. Твърде вероятно е САЩ и Русия да успеят да се споразумеят да продължат с пет години срока на действие на договора си по „мерките за намаляване и ограничаване на стратегическите нападателни оръжия“ (Нов СТАРТ), изтичащ на 5февруари 2021г.

В периода, през който международната архитектура на разоръжаването беше подложена на сериозен геополитически натиск от САЩ, ЕС се мобилизира да запази и укрепи постигнатото, да съдейства за пълно използване на наличните глобални инструменти, и да гарантира тяхната функционална годност в условията на неспирен технологически прогрес.

България е страна‑членка на почти всички други глобални междуправителствени организации от системата на ООН и участва в дейността на най-важните форуми в областта на глобалния и регионалния контрол върху въоръженията и разоръжаването.

Особено критично за ЕС, включително за България, бе да не се допусне необратимо дестабилизиране на правната основа за ограничаване на ядрените въоръжения и да не възникне значима заплаха от ядрено стълкновение между САЩ и Русия. В такава сложна обстановка, всички страни-членки на ЕС продължиха да работят за свикването и благоприятен резултат от 10-тата конференция-преглед на действието на Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО), която нормално е инструмент за оказването на политически натиск за изпълнение на поетите от ядрените държави ангажименти в ядрената област. Особено важни при сегашните международни обстоятелства е ефективното функциониране на такива глобални организации като МААЕ, ОЗХО, СТВТО, както и режимите за експортен контрол от основните износители в света, на които са възложени ключови верификационни функции за изпълнение на многостранните споразумения по контрола над въоръженията.

Присъединяването на България към Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) продължава да бъде сред основните цели на българската външна политика. Усилията на България през текущата година продължиха да бъдат насочени към поетапно придвижване на кандидатурата й и постигане на важна междинна цел - започването на преговори за пълно членство възможно най‑скоро. Обективно погледнато, България изостава в изпълнението на критериите за членство в сравнение с такива конкурентни страни като Бразилия и Румъния. Социално‑политическата и икономическа криза в България, трудната координация между ведомствата, липсата на достатъчен интерес към ОИСР у някои правителствени структури и непознаването на възможностите, разкривани от ОИСР, си остават специфични национални проблеми. Необходимо е тези препятствия да бъдат преодолени, за да се навакса забавянето, да бъдат изпълнени критериите на ОИСР и да бъдат въведени нейните стандарти в нашата страна.

В периода 25 ноември 2019 г. – 30 ноември 2020 г., България бе председател на 24‑тата сесия на Конференцията на страните-членки на ОЗХО в Хага.

През десетилетията на своето пълно членство изявите на България в ООН са били резултат от труда на професионалните дипломати от кариерата, обучени в областта на международните отношения и специализирали по въпроси на многостранната дипломация.

Многогодишната дейност на България в редица междудържавни организации от системата на ООН илюстрира изстраданата истина, че за успешна работа в многостранната дипломация е необходимо нейните официални представители – на ръководно и на работно равнище в дипломатическите мисии – да са подходящо образовани и достатъчно опитни дипломати със специализация в мандатната област на съответната организация.

Български представители са били избирани и на различни експертни и ръководни постове в различните органи от системата на ООН. Като успех през изминалата година може да се отбележи изборът на доцент Велина Тодорова за член на Комитета по правата на детето, който е орган на ООН, както и продължаването на мандата на проф. Владимир Димитров за член на Изпълнителния съвет на ОЗХО. Това винаги е в полза на националните интереси на страната.Практиката показва, че дипломати, които са неспособни да градят собствен професионален авторитет и да влияят в работните органи на международните организации, като правило не успяват да създадат добър образ и за собствената си страна.

ОТНОШЕНИЯТА НА БЪЛГАРИЯ СЪС САЩ И КИТАЙ

България - САЩ

Светът на Тръмп през четирите години на неговия мандат се определяше от националистическата идеология „Америка на първо място“. Външна му политика се базираше предимно на икономическия интерес, разбиване на геополитическото статукво, разрушаване на матрицата на установения след Втората световна война международен ред и на силно едностранно звучене. На този фон се формираше политиката на САЩ към България.

Динамиката на външнополитическата заинтересованост на САЩ на Балканите и Черно море беше насочена към осигуряване на сигурността на региона и защита на американските интереси. Важна предпоставка за това бе стабилизиране на ситуацията в тази част на Европа, включително и чрез опити за решаване на основни междудържавни спорове и конфликти. Проведената във Вашингтон среща-диалог между Сърбия и Косово завърши без конкретни споразумения относно независимостта на Косово, но активната и целенасочена политика на САЩ в това направление и чрез новата администрация продължават.

Подкрепата на Република Северна Македония за членство в ЕС вероятно ще продължи да бъде един от основните акценти в региона. Новата президентска администрация се очаква да настоява България да не блокира присъединителния процес на РСМ към Европейския съюз и страните да разрешат двустранно неразрешените въпроси. "Ние насърчаваме България и Северна Македония да разрешат неразрешените двустранни въпроси извън процеса за присъединяване към ЕС и да придвижат напред тяхната обща цел за европейско членство на Северна Македония", се казва в позицията на Държавния департамент, изразена чрез посолството на САЩ в София.

В двустранен план и през изминалата година продължи позитивната динамика на отношенията на България със САЩ. Американската администрация и американският Конгрес са два много стабилни фактора при определянето на американската външна политика, която ще продължи след встъпването в длъжност на новия президент и в този контекст не бихме наблюдавали чувствителни изменения в политиката към България. Рамката за стратегическо партньорство между България и САЩ ясно определя развитието на българо-американските отношения през следващите десет години в областта на сигурността и отбраната, икономиката, търговията и енергетиката, укрепване на демокрацията и върховенството на закона. В този политически контекст преминаха срещите на министър председателя Бойко Борисов с президента Тръмп в Белия дом, подписаната от министъра на отбраната Красимир Каракачанов и секретаря по отбраната Марк Еспър 10-годишна "Пътна карта за сътрудничество между Република България и САЩ в областта на отбраната", закупуването на самолетите F-16 блок 70, създаването на военноморски координационен център във Варна, българските военни бази за съвместно ползване и др. Дневният ред на отношенията САЩ–България отново ще продължи да се развива в същата рамка – като член на НАТО и на Европейския съюз, като терен на един от основните руски енергийни проекти в Европа – газопровода „Турски поток“ и като държава, в която САЩ отбелязватпроблеми в борбата с корупцията. Активна точка в бъдещия дневен ред ще се пада и на инициативата “Три морета”, инициатива, на която от страна на водещите държави в ЕС не се гледа еднозначно.

Имаме основания да считаме, че разликите в политиката на САЩ към България при новата администрация ще бъдат в нюансите. Логично е да очакваме пренареждане на приоритетите – от общи формулировки, към ясен структурен диалог по различните секторни политики. При една бъдеща администрация на президента Байдън може да се очаква по-сериозен натиск върху фирмите, изграждащи „Турски поток” през България. Не е изключено да видимналагане на нови рестрикционни мерки срещу компании, които трябва да осигурят оборудване за компресорните станции за газопровода през наша територия.

Докато външнотърговските отношения със САЩ са сравнително в скромни размери (1,5% от износа на нашата страна и 0,9% от вноса), военното ни сътрудничество надмина границата от 2% от БВП за отбранителни разходи, след изкупуването на изтребителиF-16. Наскоро София подписа исделка за два военни кораба за почти 1 милиард лева.

Върху политиката на САЩ към България ще оказват влияния отношенията с Русия и Китай. Бихме могли да очакваме, че Вашингтон ще прояви по-ангажираща позиция спрямо възпиране и ограничаване политическата и енергийна активност на Русия към България и в региона, с оглед обстоятелството, че това остава стратегическа цел на американската администрация. В тази връзка е възможно да наблюдаваме по-целенасочено и на моменти по-остро отношение към политиката на Русия на Балканите. Приключването на преговорите за сключване на Всеобхватно инвестиционно споразумение между ЕС и Китай, от своя страна ще засили напрежението по оста Вашингтон–Пекин. Векторите на тези политики, както и инициативата „Три морета” също така ще оказват съществено влияния в общата рамка на политиката на САЩ към България.

Новият президент Байдън е с над 50 години подчертан интерес към външната политика и е наричан специалист по балканските въпроси. Самият той определя интереса към Балканите като „най-гордия момент в обществения ми живот“ и има личен принос за съдействието за решаване на редица наболели проблеми в региона. Имаме всички основания да считаме, че този „личен принос” към Югоизточна Европа ще продължи с новата администрация.

България - Китай

През изминалата година отношенията ни с Китай бяха подложени на изпитания, идващи най-вече от външни предизвикателства. Сред тях се откроява китайско-американската конфронтация, характеризираща се с търговска война, напрежение по линия на кибер-сигурността, дигиталните технологии и човешките права, както и военно-стратегическо противопоставяне. Произлязлата от Китай пандемия, свързана с Ковид-19, допълнително изостри идеологическото противоборство, причинявайки освен това застой в политическите контакти, въпреки че същевременно заложи възможности за взаимодействие с Китай, който успя да се справи с кризата и да си възвърне ролята на най-мощен двигател на световния стопански растеж.

Отношенията ЕС-Китай се озоваха в критична фаза, в която се засилва относителната тежест на противоречията между ценностните системи; по-отчетливи станаха и негативните реакции в ЕС на китайската инициатива „Един пояс, един път“. Проведените две дистанционни срещи на върха излъчиха като цяло позитивни послания, а в края на годината бе постигнат пробив с договарянето на инвестиционното споразумение – един от ключовите въпроси от дневния ред наред с новата перспективна рамка на отношенията. Не получи развитие Платформата за свързаност ЕС-Китай, където България е представила 5 проекта. Инициативата „17+1“ бе на практика замразена, като планираната за април 2020 г. в Пекин Девета среща на върха бе отложена за неопределено време. Страните по Инициативата все по-често изразяват съмнение относно ползите от нея.

Тези външни фактори се наслагват върху наши институционални слабости, предоставящи липсата на добре премислен подход и интегрирана стратегия към Китай. Продължи тенденцията към заобикаляне на България в инфраструктурните проекти по линия на Инициативата „Един пояс, един път“ чрез приоритетно развиване на западнобалканския коридор (Китайско-европейски експрес „Земя-море“) за сметка на централния маршрут запад-изток. Наред с описаните в миналогодишния анализ китайски проекти на Балканите бе отбелязан чувствителен напредък по изграждането от китайска държавна компания на две пътни отсечки в РС Македония (първата Миладиновци-Щип влезе в експлоатация през това лято, а втората Кичево-Охрид ще бъде завършена следващата година), които са части от Адриатическо-йонийската магистрала и нейната връзка с коридорите № 8 и № 10 и пряко касаят нашата страна. Проектите за от значение и с оглед извличане на поуки от сътрудничеството с Китай в инфраструктурната област.

През 2020 г. се наблюдава рязък спад в броя на взаимните посещения между България и Китай, особено очебиен на фона на предишния период, когато отношенията бяха издигнати на ниво „стратегическо партньорство“ (юли 2019 г.). Последният значим двустранен контакт бе провеждането на поредната 17-та сесия на Смесената комисия за икономическо сътрудничество (СКИС) през януари 2020 г. Áúëãàðèÿ ñå ïðèñúåäèíè êúì êðèòè÷íè ïî îòíîøåíèå íà Ïåêèí äåêëàðàöèè ïî ÑÀÐ Õîíêîíã è ïðàâàòà íà ÷îâåêà â Ñèíäçÿí, êîåòî íå îñòàíà íåçàáåëÿçàíî îò êèòàéñêàòà ñòðàíà. Ïîçèòèâåí ìîìåíò áå îñúùåñòâåíèÿò ïðåç ìàðò 2020 ã. òåëåôîíåí ðàçãîâîð ìåæäó äâàìàòà ïðåìèåðè, êîéòî ñòèìóëèðà äâóñòðàííîòî ñúòðóäíè÷åñòâî çà ïðåîäîëÿâàíå íà ïàíäåìè÷íàòà êðèçà.

В икономически план въпреки Ковид-кризата стокообменът се задържа на прилично равнище с традиционното отрицателно за България салдо. Отбелязано е даже известно повишение и то изцяло за сметка на българския износ, който обаче запазва ограничения си диапазон. Бие на очи също липсата на знаков китайски инвестиционен проект у нас. Забавени бяха процедурите по осигуряване на достъп на български аграрни продукти до китайския пазар, както и инициативите за откриване у нас на предприятия за електромобили. Очакванията за китайско участие в изграждането на АЕЦ „Белене“ намаляха значително предвид осъщественото през годината обединение на някои от най-солидните кандидати в предстоящия търг. Сътрудничеството с водещите в света китайски фирми в дигиталните технологии бе поставено под въпрос с подписването през октомври на българо-американското заявление по въпросите на сигурността на 5G мрежите. Не получи развитие идеята за откриване у нас на клон или филиал на китайска банка, което би подпомогнало привличането на китайски инвестиции.

Въведените поради пандемията ограничения в пътуванията сведоха до минимум обмена в културно-научната област независимо от усилията за подновяване на договорно-правната база, сред които подписването в Пекин през юни на ново тригодишно споразумение за сътрудничество в образованието и постигнатата по инициатива на президента Радев договореност за създаване в София на Съвместен център за иновации. Почувства се въздържане на китайски студенти от използване на квотите за обучение в България; неизбежен беше и драстичният спад на посещенията на китайски туристи. Учреденият през 2019 г. Глобален център за партньорство на Инициативата „17+1“ със седалище в София, изпълнен с много заряд и надежди, не успя да пристъпи към практическо реализиране на дейности и прояви за стимулиране на двустранните връзки в икономическата и други области.

ИНТЕГРИРАНА ПОЛИТИКА ПО ЕНЕРГЕТИКА И КЛИМАТ НА БЪЛГАРИЯ ЗА ПЕРИОДА 2021 - 2030 г.

С оповестяването на 11 декември 2019 г. на Европейска зелена сделка (ЕЗС) европейската интеграция придоби качествено ново измерение, което, наред с дигиталната трансформация на единния европейски пазар, поставят ЕС в челото на четвъртата индустриална революция и значително повишават геополитическия му потенциал.

Европейската зелена сделка прозвуча толкова радикално, че първоначално дори отделни европейски лидери изразиха колебания. Оказа се обаче, че само десет месеца след огласяването ѝ, нейната политическа философия и климатичните ѝ цели бяха потвърдени от всички развити икономики – наред със 110 развиващи се страни. През есента на 2020 г. в рамките на седмици Китай, САЩ и Русия обявиха рязка смяна на климатичните си политики. Пред Общото събрание на ООН китайският президент пое ангажимент страната му да „постигне нетна нула преди 2060 г.“. В деня, в който новоизбраният президент Байдън обяви завръщане на САЩ в Парижкото споразумение за климата и зануляване на парниковите емисии до 2050 г, руският президент Путин издаде декрет за съкращаване на парниковите емисии в Русия със 70% до 2030 г. спрямо равнищата от 1990 г. Водещите международни енергийни, индустриални и дигитални компании, както и инвестиционни фондове и финансови институции с глобален обхват, също се обявиха за „нетна нула“ до 2050 г. - те ще бъдат и движещите сили на реалния зелен преход през следващите десетилетия. Авторитетната Международна комисия за енергиен преход заяви през септември 2020 г., че „е технически възможно и икономически поносимо целият свят да постигне нулеви нетни емисии до средата на столетието“. ЕЗС днес определя цялата икономическа, енергийна и климатична политика на всяка страна-членка на ЕС.

В течение на 2020 г. ЕК разработи конкретизиращи Зелената сделка стратегии: за интегриране на енергийната система; нова индустриална стратегия на ЕС; комуникация за превръщане на енергийната ефективност в първостепенен фактор на прехода; водородна стратегия; инвестиционен план от 1 трилион евро за постигане на целите на ЕС за устойчиво развитие, в т.ч. кръгова икономика, биоразнообразие и съответстващо на климатичните изисквания селско стопанство; както и концепция за изравнителна водородна такса при внос и износ от ЕС. Да средата на 2021 г. трябва да бъде приет първият Европейски климатичен закон, който ще превърне техническите параметри и изисквания в юридически задължения на държавите членки.

Като ключов за крайната цел е определен периодът 2021 - 2030 г. В този срок на национално равнище трябва да се вземат координирани мерки - финансирани от извънредни европейски фондове - за скъсване с въглеводородната енергетика и икономика и адекватно заместване на съответните производствени мощности, процеси, оборудване, снабдителни вериги и специалисти с нови и иновативни решения, основани на възобновяеми източници и по-високи технологии. Синтетичен израз на тази епохална промяна е решението на 27-те за увеличаване на съкращаването на парниковите емисии на ЕС на поне 55% до 2030 г. - при натиск от Европейския парламент този показател да се увеличи на 60%. Последиците от този ангажимент ще доведат „най-вече до ускоряване на извеждането на въглищата от националните енергийни системи“. В социално-икономическо отношение ЕЗС трябва да изпълни роля на стратегия за растеж и заетост. Докато на концептуално ниво ЕС е признат глобален лидер за постигане на климатичен неутралитет, ЕК търпи известна критика, че вече цяла година не успява да разясни на страните-членки как точно да реализират Зелената сделка в нейната многоплановост, нито какви промени трябва да настъпят в основните икономически отрасли. При все това, Германия, Испания, Франция, Италия, Нидерландия, Белгия, Дания, Австрия, Финландия и Чехия демонстрират новаторско мислене, създават експериментално-разработващи платформи и нови бизнес модели и са уверени във възможностите да реализират потенциала на ЕЗС в полза на своите икономики и граждани. Това се дължи и на факта, че тези страни разполагат с енергийни и индустриални компании, които са водещи на европейските и световните пазари и които по своя инициатива се включиха в световния процес на енергиен преход още преди 5-10 години, за разлика от страните-членки в Централна и Източна Европа. България не разполага с нито една компания от този ранг въпреки наличието, макар силно намаляло, на научен потенциал, квалифицирани специалисти и предприемачески дух. През последните 10 години тъкмо днешното правителство заличи значителна част от българския съзидателен талант.

Реакцията на правителството на Република България на Зелената сделка и на предстоящите радикални промени в европейската икономика и единния пазар се отличава със зле прикрито, но преднамерено дистанциране от най-важните същностни замисли в стратегията на ЕК. В най-добрия случай се чуват общи декларации на интерес към ЕЗС. В края на 2019 г. България внесе национален интегриран план за енергетика и климат, изискан от ЕК. Независими български експерти незабавно разкритикуваха плана като несъответстващ на целите на ЕЗС, посочиха редица неиздържани постановки като запазване за неопределено време на лигнитните и въглищните ТЕЦ; изключване от мерки за декарбонизация на отрасли като индустрия, минно дело, транспорт, строителство и селско стопанство; и подчертано пренебрегване на ролята на енергийната ефективност и възобновяемите източници у нас. Пет месеца по-късно ЕК върна плана на българското правителство за преработване, дори с по-остри оценки от тези на българските експерти. Още при публикуването на втория, „преработен“, вариант на плана той бе окачествен от българския бизнес и граждански организации като „програмиране на миналото“, което „ще ни остави на опашката в общ световен подем и процес на трансформация и реформи“.

Двата проекта на национален интегриран план са плод на няколко чуждестранни консултантски компании, за които не се знае в специализираните издания, но на които са били изплатени хонорари от над един милион лева. Личи, че чуждестранните консултанти са следвали поръчани от правителството силно занижени цели за декарбонизация и „позеленяване“ на икономиката. Така националният десетгодишен план се превърна в пълен провал въпреки настояванията на правителството, че той ще „донесе на страната безвъзмездни 12 млрд. лв.“.

Политиката на правителството се основава на опростенчески подход към ядрената енергетика като панацея за изпълнение на високите изисквания за декарбонизация на икономиката. От конференцията на ООН по климата в Мадрид през декември 2019 г. и досега министър-председателят настоява, че за постигане на декарбонизация България ще разчита на „нови 2000 мегавата ядрена енергия“. Това показва неразбиране на логиката на енергийния преход и зелената икономика. Вярно е, че от една страна, електрификацията като средство за намаляване на вредните емисии непрекъснато расте през последните 3-4 години и ще се увеличава. Редица системни цели на Зелената сделка обаче – почти 40% от условния общ обем, подлежащ на декарбонизация – например ликвидиране на парникови емисии от тежкотоварни дизелови автомобили, автобуси, редица процеси в металургията, особено цветни метали, на каквито България е богата, циментопроизводство, строителство, тежки селскостопански машини, индустриална химия, корабоплаване и въздухоплаване – не могат да бъдат „електрифицирани“, затова пък могат да бъдат постигнати със зелен (чист) водород, биометан или други алтернативни горива, възобновяеми източници и енергийна ефективност. Във всеки случай електроенергия от АЕЦ Белене би струвала два до три пъти по-скъпо спрямо тази от АЕЦ Козлодуй. При това, българското правителство знае, че правилата на ЕЗС не допускат европейски фондове да се използват за финансиране на нови ядрени централи или надграждане на стари. То обаче илюзорно настоява, че ще преодолее това ограничение, създавайки неоснователни очаквания сред проектанти, инвеститори и доставчици, конкретно за АЕЦ Белене. Основателно Росатом настоя София да даде гаранции за изплащане на бъдеща инвестиция в АЕЦ Белене – нещо, което България не може да направи, както по причина на европейски правила (забраняващи държавни помощи), така и поради обща тенденция в целия свят на значително покачване на стойността на строителството на ядрени централи. Към това трябва да се прибавят две нови развития: първо, необясненият на българското общество и неясен от техническа гледна точка проект за седми блок на АЕЦ Козлодуй (с намек той да е малък модулен реактор производство на САЩ); второ, предложеният от посланичката на САЩ у нас „хибриден ядрен реактор на базата на доставеното вече оборудване за АЕЦ Белене“ (впрочем, подобна идея не е за пренебрегване). По принцип, американската технология за малки модулни реактори (до 300 мгвт) е плод на сериозен технически прогрес и е с бъдеще. Американските малки модулни реактори се смятат за надеждни, безопасни, гъвкави, с ниско въглеродно излъчване и могат да бъдат изградени за „част от времето и цената на конвенционални ядрени реактори“. Останалите страни членки на ЕС в ЦЕИ са се насочили именно към такива реактори, тъй като те се съчетават по-лесно с динамиката на електропроизводство от възобновяеми източници. Българската експертна общност, да не говорим за широката общественост, е обаче в пълно неведение за намеренията на правителството. Председателят на КЕВР заяви на международна конференция на 16 ноември 2020 г. по повод посоченото от българския министър-председател място за строеж на седми блок, че съгласно закона, подобно изявление трябва да се предхожда от три експертни доклада – за технологично обосноваване, екологична съобразност и финансова допустимост. Изказването не излезе в медиите.

Неубедително се развива правителствената енергийна политика и в останалите направления. Европейският омбудсман публикува становище, че всички газови проекти от общ интерес в Югоизточна Европа – каквито са и всички български газови инфраструктурни проекти – не отговарят на екологичните и климатичните изисквания на ЕС, което може да доведе до спирането им, предаване на Европейския съд и налагане на високи глоби (през последните две години министърът на енергетиката периодично уверяваше, че българските газови проекти се изпълняват в съответствие с изискванията на ЕК). Съдбата на Турски/Балкански поток е под въпрос, заплашен от наскоро гласувани санкции на САЩ и от обстоятелство, че ако бъде пуснат в експлоатация, той няма да може да се изплати, тъй като цената на природния газ е и ще остане с 30-40% по-ниска от тази в момента на договарянето му. Не проработи и огласеният преди година замисъл на правителството да „задейства“ хъб Балкан с предоставяне за свободна продажба на постепенно нарастващи малки количества от природния газ на монополиста Булгаргаз. Схемата се срути, търсене няма: в миналогодишния доклад на БДД отбелязахме относно този замисъл, че не може да се очаква пазарна реализация с административни средства. Българската независима електроенергийна борса също показа, че заложеният алгоритъм не отразява реалния поток от внос и износ на електроенергия, на няколко пъти цената на българската електроенергия „ден напред“ необяснимо се оказа най-висока в региона и по-висока от тази във всички западноевропейски страни. Българският пазар на електроенергия е отдавна непрозрачен, обслужващ затворени кръгове от производители и търговци.

Правителството изцяло пренебрегва вредите за здравето и живота на българските граждани, които произтичат от иманентни технологични недостатъци на българската енергетика. Около 40-48% от първичната електроенергия се произвежда от ТЕЦ на лигнит и въглища, като преобладаващата част се пада на държавни неефективни и носещи загуба компании. Въпреки параметрите в ЕЗС, определени при нейно лично участие, ресорният български министър ще се запомни с настояването, че „правителството ще запази в експлоатация всички български ТЕЦ до 2050 г. и след това“. И най-добите филтри улавят максимум 94-95% от изхвърляните вредни газове и вещества, в т.ч. от най-големия емитент ТЕЦ Марица Изток 2, срещу който бе заведено дело в Европейския съд за особено вредни замърсявания в продължение на години.

В частта за здравеопазване в доклада на Европейската агенция по околна среда за 2020 г. се посочва, че по причина на замърсен въздух в ЕС годишно умират преждевременно 400000 души, от тях 15000 българи. Румъния, Унгария и България са начело в списъка на починали от вредна околна среда: 17-23% на всеки 100000 смърти, при 9% в Швеция. От 50 най-замърсени европейски градове 33 се намират в Полша. Доказана бе пряка връзка между замърсения въздух, в т.ч. с фини прахови частици, характерни за българските градове, и податливост на Ковид-19. В националния интегриран план на България до 2030 г. липсва и намек за корективни мерки. При предвидените по принцип за България милиарди евро в Плана за възстановяване и устойчивост, възлизащи на допълнителни 4,76% към БВП годишно за следващите 4-5 години, всяко друго българско правителство би трябвало да задели част от тези средства за рязко подобряване на околната среда и въздух и значително повишаване на здравния и физическия статус на българския гражданин – особено ако има в програмата си намерение за подобряване на положението с демографската криза.

Четири са направленията, в които всяко ново българско правителство може да намери огромен потенциал за прилагане на Европейската зелена сделка у нас, да получи милиардни грантове и заеми от ЕС и наистина да оживи икономиката. Първо, улесняване на нови мощности от възобновяеми източници, особено соларни панели (България е с най-силно и най-продължително слънцегреене от всички бивши членки на СИВ); към днешна дата чакат за одобрение проекти, възлизащи на 4000 мегавата, т.е. сегашното производство от ТЕЦ. Второ, поставяне на поземления и горския фонд, биоразнообразието и земеделието на основите на устойчивото развитие. Трето, мощно развитие на методологии, технологии и законодателство, стимулиращи енергийна ефективност в индустрията, строителството, транспорта и бита. Четвърто, създаване на трансграничен консорциум за производство, пренос, съхранение и продажба в ЕС и на международните пазари на зелен/чист водород – от Северна Африка (Египет), през Гърция, България до Румъния (където се намират най-големите солни мини в Европа – за съхранение). При тези обстоятелства ще отпадне „спешната“ необходимост въглищните ТЕЦ да бъдат заместени с нови ядрени мощности. Целесъобразността от стари или нови ядрени технологии и изборът на момент за строителство на нов/и/ реактор/и/ ще се изместят с около 10 години, по подобие на останалите страни членки на ЕС в ЦИЕ. През този период ще работи АЕЦ Козлодуй, който е напълно достатъчен да поддържа базови и върхови натоварвания (НЕК отказва да разкрие тези стойности, вероятно защото се появиха авторитетни оценки, че фотоволтаични централи могат да осигуряват такива натоварвания, особено ако са съчетани с технологии за съхранение на електроенергия). Забележителна е липсата у нас на иконометрични прогнози за броя на работните места в една обновяваща се енергетика и икономика до 2030 г.

СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ ПРЕЗ 2020 Г.

Външна политика и МВнР 2020

Основните изводи и оценки за външната политика и дейността на българската дипломация, които бяха посочени в Обзора за 2019 г., продължават да са валидни и днес. Това не би и могло да бъде другояче, тъй като външната политика е проекция на цялостната вътрешна политика на една страна, а дипломацията, респективно Министерство на външните работи, е институцията, която реализира тази политика в отношенията с другите държави.

България продължава да бъде без национална визия, стратегия за развитие, както на държавата като цяло, така и на всички основни сфери на обществения живот, без национален идеал, политически социални, икономически респективно и външнополитически приоритети. Основният интерес на политическата класа е собственото й оцеляване, а времевият хоризонт – съответния парламентарен мандат.

Външната политика продължава да се осъществява извън МВнР, т.е. на ръчно управление от кабинета на Министерския съвет с всички произтичащи от това последствия, като се има предвид качествата, колорита на премиера и неговия авторитет в чужбина, особено след добилите широка популярност снимков и звуков видеоматериал, свързан с него. А министърът на външните работи на практика отсъства от всички посещения на министър-председателя в чужбина, знак, който е многозначителен за всяка приемаща страна.

Действително внезапната пандемия от Ковид-19 през 2020 г. даде отражение върху всички сфери на обществения живот, но по отношение на външната политика това се изрази основно в промяна на външните представителни форми, на нейното провеждане, но не и на съдържанието ѝ. Продължава да липсва стратегия и ясно дефиниране на националните интереси.

Кадрова политика

През годината кадровата политика на МВнР продължи да се осъществява в насока, гарантираща по-нататъшно принизяване на дипломатическата служба, на отрицателния подбор на българските задгранични представители (с малки изключения), което дава съответното отражение върху ефективността и цялостния авторитет на българските дипломати в чужбина.

За това допринася и фактът, че в пенсионна възраст влизат вече и последните дипломати, започнали кариерното си развитие до прехода, когато на дипломацията се гледаше като на сериозна професия и се изискваше съответна култура, образование и отношение към работата (в последно време ръководството на МВнР, което бърза да се освободи от такива кадри, е принудено да върне, на граждански договор, някои от тях поради неспособността да осигури техни заместници, които да отговарят дори и на минималните изисквания, необходима за някои длъжности).

И през 2020 г. подходът при назначаване на ръководители на българските задгранични представителства продължи в насока, за която БДД нееднократно е давало оценка в свои публично заявени позиции. Докато с известно удовлетворение може да се отбележи, че сред обявената през есента първа група такива назначения действително присъстват определен брой кариерни служители на МВнР, то както сред тази група, а особено сред последващите номинации, се запазва тенденцията за разпределяне на тези постове по всевъзможни други критерии, но не такива, свързани с професионална компетентност и в явно противоречие с нормите, записани в действащия Закон за дипломатическата служба.

БДД не само реагира с позиции относно предстоящите нови посланически назначения и с декларация по повод вълната от протести срещу политиката на правителството и ротацията на посланици. През годината излезе от печат и книгата-сборник от статии от 12 автори от БДД под заглавие: „Накъде отива светът? Глобалният политически лабиринт през погледа на български дипломати“. Там също се разглежда състоянието на българската дипломация.

В стремежа да бъдат „осветени“ странностите на кадровата политика и подбор, а от там причините за състоянието на съвременната дипломатическа служба, към ръководството на МВнР бе отправено специално запитване на основата на Закона за достъп до обществена информация. Полученият отговор е действително впечатляващ и дава възможност за широки интерпретации, основната на които е явното нежелание на ръководството на МВнР да покаже действителното състояние на кадровата ситуация и професионална адекватност в министерството. От общо почти две дузини съвсем конкретни въпроси по темата, само един единствен може да се приеме с определена степен на достоверност, а именно общият брои на българските задгранични мисии. Останалите отговори представляват административни и правни вербални упражнения, не дават никаква или подвеждаща информация, общи принципи, като някои от тях съдържат откровени неправди с отричане на очевидни и доказуеми факти. (Спестяваме детайли с цел запазване поне малко авторитета на институцията).

Консулската дейност измества външната политика

Интересно впечатление прави и отчетът на МВнР за 2021 г., публикуван официално на 31.12.2020 на интернет-страницата на министерството. И в значителна степен дава представа за реалната дейност на МВнР и външнополитическата дейност.

Изминалата турбулентна година без съмнение се отрази и на някои аспекти на дейността на МВнР и най-вече на консулската дейност. Обемът на извършената дейност, особено в началните месеци на пандемията действително заслужава признание. Това се отнася не само за извършеното по отношение на българските граждани изпаднали в беда, но и за съдействие на бизнеса, чрез съдействие за установяване на т.нар. „зелени коридори“, съдействие по места, на граничните пунктове, както и предоставяне на информация от различен вид.

Тези положителни факти обаче само потвърждават нееднократните ни констатации, че консулската дейност, колкото и да е важна, особено след промените, когато почти два милиона български граждани напуснаха страната и се установиха в чужбина, вече е станала едва ли не единствената и основна функция на МВнР. Докато тази дейност е само част, основно техническа, на всяко външнополитическо ведомство, чиито задачи са много по-широкообхватни и значителни за цялостното развитие на държавата във взаимодействието си с другите страни и съществуването ѝ като суверенна държава в днешния мултиполярен свят. В тази насока много от констатациите от миналогодишния обзор на БДД остават в сила или се задълбочават.

Причините:

- концентрирането на ръководството на тази дейност в кабинета на министър-председателя;

- продължаващо неумение не само да отстояваме, но и дори да формулираме национални позиции в международните отношения и на първо място в органите на ЕС;

- отсъствието на външнополитическа визия, цели и стратегии, отсъствието на приоритети, инициативи и пълно и безпрекословно съобразяване с Брюксел и Вашингтон, граничещо да пълна безхарактерност;

- тотално обезличаване на МВнР и задграничните мисии като инструмент за провеждане на външната политика и свеждането на функциите им до отчитане на присъствие; по линия на глобални предизвикателства и сътрудничество за развитие могат да бъдат отчетени единствено предоставянето на средства по отделни международни програми и оказването на незначителни финансови хуманитарни помощи или защитни комплекти за медици на няколко страни от Западните Балкани, Източното партньорство и Южното съседство; а в същото време за тях в България имаше остър дефицит.

Дейност по линия на ООН и ЕС

Дейността на страната ни в международните организации е отразена в отделен раздел. Подчертава се, че България номинира за втори мандат Велина Тодорова, която през 2016 г. стана първият български експерт в работата на орган на ООН след 30-годишно отсъствие. Без съмнение това е успех за България и признание за професионалните качества на българския кандидат. Това се отбелязва и в отчета на самото министерство за 2020 г. Но задоволството на МВнР в случая би могло да бъде изразявано по-сдържано, като се има предвид, че България в момента можеше да има най-високия международен дипломатически пост, този на Генералния секретар на ООН, в лицето на Ирина Бокова, ако тогавашното ръководство на министерството не бе положило неистови усилия да провали тази кандидатура по скандален начин.

Колкото до номинирането на Н. Младенов за представител на ГС на ООН за Либия, (след като редица арабски държави свалиха доверието си от него като представител за Близкия Изток) не можем да вземем отношение, тъй като не ни е известно дали това е българска кандидатура или на някои институции на трети държави.

Странно, но напълно разбираемо в отчета на МВнР, отсъства всякаква критичност, да не говорим за споменаването на очевидни провали (практика не само на МВнР, но и на цялото правителство). Отсъства дори намек за съдбата на така важната за нашата икономика Транспортна директива, напразните очаквания за присъединяването ни към Шенген или отпадане на американските визи за български граждани. Вместо отпадането на мониторинга върху страната ни ще се разпростре и нов, независимо, че ще обхваща всички страни-членки на ЕС.

В отчета се премълчават важни документи на ЕК и ЕП приети през 2020 г. и визиращи България - Докладът на Европейската комисия за Европейския „Пролетен семестър, Докладът на ЕК от 2020 г. за върховенството на закона в държавите-членки – част за България и Резолюцията на Европейския парламент относно България. И в трите документа преобладават негативните оценки за страната ни. Подробно тези документи са разгледани в съответната част на Обзора, но те имат пряко отношение и към работата на МВнР и нашите дипломатически представители в и със съответните институции. Личи липсата на връзка между българските евродепутати, които защитават много по-усърдно позициите на съответните си партийни семейства, отколкото на собствената си държава и МВнР, докато външнополитическите ведомства в другите държави и техните евродепутати действа в пълен синхрон (дори и това да не се обявява публично).

Премълчава се и факта, че през изминалата година България бе една от малкото държави, която не бе поканена да участва в създадената по инициатива на Франция Европейска разузнавателна колегия (Intelligence College in Europe – IEC), което едва ли е атестат за доверието, на което се радва нашата страна сред европейските си партньори в тази специфична сфера.

Дейност по линия на двустранните отношения

През 2020 г. МВнР обяви за персона нон грата трима руски дипломати във връзка с осъществявана от тях дейност, несъвместима с техния статут, т.е. поради подозрения в шпионаж. Това е неприятна, но нормална практика, която се осъществява и днес в отношенията между всички държави и всяка страна, в т.ч. и България има правото да защитава своя суверенитет и да реагира при нарушаване на нормите на дипломатическо общуване. Прави впечатление, че докато такива случаи в отношенията между държавите почти винаги се третират дискретно и са преди всичко знак към другата страна, то МВнР придаде максимална публичност на случаите, с което ненужно обремени климата на двустранните отношения с Руската федерация. Темата Русия очевидно е приоритетна на вниманието на министър Захариева, след като тя в лично качество (определено прецедент в дипломатическата практика), без санкция на МС и НС, положи подписа си под декларация на министрите на външните работи на Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия и САЩ по повод 75 години от края на Втората световна война, действие дотолкова спорно, че в НС опозицията постави въпроса за нейната оставка.

При цялата необходимост на внимание в отношенията на страната ни с Турция, претенциите ни за посредническа роля между ЕС и Турция и лично приятелство с президента Ердоган (по думите на нашия министър-председател), след българското председателство през 2018 г., българската позиция по разрастващото се напрежение между ЕС и тази страна отсъства. Същевременно Турция провежда спорни проучвания за нефт и газ в териториалните води на Кипър, което изостря до опасен предел напрежението с Гърция в Средиземно море, създава проблеми на мисията на ЕС “Ирини“ край бреговете на Либия. Докато експанзионистичната политика среща неодобрението на целия ЕС, България не поддържа исканите от Кипър и Гърция санкции срещу Турция, не забелязва убийството на хиляди кюрди, хвърлянето в турските затвори на стотици хиляди интелектуалци и функционери на опозиционната Демократичната партия на народите, етническото прочистване в Сирия, репресиите срещу журналисти и пр.

В друг случай, именно публичното обвинение на български магистрат (А. Миталов) в „сериозни корупционни действия“ от ръководителя на Държавния департамента на САЩ, МВнР не прояви никакъв интерес да получи каквато и да е информация за въпросния български гражданин за защитата на неговите интереси (невинен до доказване на противното), респективно доказването на негова вина, независимо че американската страна можеше да откаже такава информация.

МВнР е периферно свързано с процеса на издаване на български паспорти на наши сънародници, предимно граждани на Република Северна Македония, желаещи да получат българско гражданство, но неотдавнашните скандални разкрития за корупционни схеми в този процес, който е обект на специално внимание от ЕК, нанесоха удар върху авторитета на страната и министерството би следвало да вземе отношение.

Последното десетилетие определено не може да се нарече десетилетие, в което българската позиция като лидер на Балканите се укрепи. Напротив, в много отношения България загуби позиции. Основните ни съседи отбелязаха значителен напредък. В икономическо отношение Румъния от различни изходни позиции с нас остави далеч зад себе си страната ни. Гърция, която нашият премиер доскоро сочеше като лош пример, не само възстанови икономическите си позиции, но и се превърна в предпочитано място за чужди инвестиции от голям мащаб. Турция, независимо от оценките на някои аспекти на нейната външна и вътрешна политика, се утвърждава все повече като регионална сила.

Преди и по време на председателството на ЕС България имаше претенциите да бъде „лидер на Балканите”, като в момента страната ни блокира започването на преговорите с Република Северна Македония. Съществува реалната опасност от лидер България да се превърне в проблем на Балканите в очите на своите европейски партньори.

Частичен преглед на актуалното развитие на отношенията на страната ни с Република Северна Македония е направен в съответния раздел на настоящия Обзор. Негова цел не е да анализира цялостния т.нар. македонски проблем. Без съмнение продължаващите с години. антибългарските прояви са неприемливи. Но защо едва през последните месеци широката общественост в у нас узна за тях и МВнР едва сега реагира в двустранен и международен план? Причината позицията ни да не се възприема дори от наши партньори в основата си е в непознаването на проблема.

Факт е, че самата ни държава и правителство нямаха и нямат ясна визия и стратегия за развитието на отношенията с Република Северна Македония, но това не оправдава пасивността на МВнР и дипломацията, която трябва да формира и предлага политиката за развитие на двустранните отношения и преодоляване противоречията от миналото.

***

Настоящият годишен анализ е втора поредна годишна публикация на Българското дипломатическо дружество от този род. Анализът няма претенции за всеобхватност. Той се опитва, на основата на експертизата и оценките на членовете на БДД, да отрази най-важните тенденции в международните отношения и влиянието им върху българската външна политика. Сложността и многообразието на позициите, както и ограниченият обем на текста правят невъзможно отразяването на всички различни гледни точки по отделните въпроси, включително в рамките на БДД.

Освен от годишните ни анализи за международната политика и българската дипломация, повече информация можете да получите от материалите на конференциите на БДД, издаваните книги, изявите на нашите членове в медиите и от електрнното издание „expert-bdd.com”.

АВТОРИ

Андрей Караславов е кариерен дипломат с дългогодишен стаж, бивш посланик на България в Атина и пълномощен министър в посолствата ни в Бон и Стокхолм, началник на кабинета на Президента на Република България, председател на УС Българското дипломатическо дружество.

Любомир Кючуков е бивш зам.министър на външните работи /2005–2007 г./ и посланик на България във Великобритания. Бил е и главен съветник в Секретариата по еропейска интеграция на МС /1996–1997 г./ Понастоящем е директор на Института по икономика и международни отношения.Член е на ЕС на БДД.

Симеон Николов е бивш зам.министър на отбраната /2005–2008г./, главен експeрт в Администрацита на президента /2003–2005г./ и държавен експерт в управление «Координация и анализ» на МВнР. Има два мандата в посолството на Република България в Германия. Директор на Център за стратегически изследвания и главен редактор на издание за анализи «експерт–бдд.ком».

Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт. В МВнР работи от 1976 г.Между 2005 г. и 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност в кабинета на премиера Сергей Станишев. От 2009 г. до 2012 г. е посланик на България в Румъния. След това за период от една година е посланик за специални поръчения, отговарящ за регионалното сътрудничество, а между октомври 2013 г. и юни 2015 г. е неакредитиран посланик в българското посолство в Република Молдова.

Петър Воденски е дипломат. Бил е генерален консул в Истанбул (1990) и посланик в Анкара (1991-1992),Кишинев (1995-2001) и Никозия (2005-2009). Два пъти е бил началник на Кабинета на министъра на външните работи (при Станислав Даскалов и Соломон Паси).Член на Стратегическия съвет към президента, създаден на 18 март 2019 г.

Огнян Гърков е дипломат, на работа в МВнР е от 1975 г до 2011 г.. Бил е директор за страните от бившия Съветски съюз и наблюдател на ОССЕ в Косово и Украйна. Работил е в посолството ни в Берлин. Посланик в Чехия /1996–1999 г./ и в Словакия /2006–2010 г./. Доктор по история. Автор на редица коментари и анализи в българските медии.

Димитър Гърдев е завършил е УНСС , специалност “Международни икономически отношения”. Бил е на дипломатическа работа в Кипър. Експерт по международна сигурност и коментатор на в–к «Труд»., Член на Асоциация на европейските журналисти – България”

Петър Попчев е дипломат с богат опит, с мандати в Лагос, Женева (Конференция по разоръжаване), Брюксел (НАТО), Дъблин и Виена (ОССЕ, ООН)-последните два като ръководител на мисия. Назначен е като първи български посланик за специални поръчения по енергийна сигурност и изменение на климта. По същество беше моторът на енергийната среща на високо равнище, с участие на повече от 40 държави, под егидата на президента Първанов.

Радослав Деянов е дипломат от кариерата (1975 – 2012) с дългогодишен опит като представител на България в международни организации от системата на ООН в областта на международната сигурност, неразпространението на оръжия за масово унищожение и контрола над въоръженията. Работил е като международен служител на ръководни позиции в Организацията за забрана на химическото оръжие (OPCW, 1997 – 2004, Хага) и в Подготвителната комисия на Договора за забрана на опитите с ядрено оръжие (CTBTO, 2006 – 2013, Виена). Доктор на историческите науки с дисертация по тема за сигурността на Балканите, понастоящем независим консултант в “RADCONSULTING” и старши научен сътрудник в Института по икономика и международни отношения.

Бисерка Бенишева е била е посланик на Република България в Унгария (2012 – 2016 г.) и в Ирландия (2003 – 2007 г.), пълномощен министър в мисията на България към Европейската общност, Брюксел, и член на основния екип по преговорите за присъединяване (2001 – 2003 г.). От 2007 – 2012 г. е генерален директор по европейските въпроси в дирекция „Европейски съюз“ в Министерството на външните работи (МВнР), София, а от 1997 – 2001 г. – директор на дирекция „Евроинтеграция” в МВнР и член на основния екип по преговорите за присъединяване към ЕС.

Павлина Попова е юрист, член на Секретариата по европейска интеграция към Министерски съвет /1995–1997/, член на УС на Форума за европейска интеграция /1998–2005/, секретар по външна политика на президента Георги Първанов.

Ангел Орбецов е бил посланик в Китай от 2004 до 2008 г. Директор на Дирекция „Азия, Австралия и Океания“ в МВнР от 2008 г. Временно управляващ посолството в Афганистан от 1995 до 1999. През 2002 подготвя възстановяването на дипломатическото представителство в Кабул и изпращането на първия български военен контингент в Афганистан.